Той напомня архетип на оксфордски преподавател, понякога дори
карикатура на преподавател, отбелязва Хъмфри Карпентър, имайки предвид
впечатлението си от Професора при едно посещение в дома му (тогава Толкин е на
76 години). Ала точно това Толкин не е. „Сякаш по-скоро някакъв чудат дух е
приел образа на възрастен професор. Тялото може и да крачи из тази занемарена
стаичка в предградието, но умът е много далеч, броди по полята и планините на
Средната земя”, продължава биографът.
Като че ли в думите на майка му Мейбъл, адресирани до
свекърва й, когато Толкин бил бебе, се съдържал кодът на неговото бъдеще.
Годината била 1892-ра, а жегата в Блумфонтейн, този ужасен южноафрикански
пущинак, едва се понасяла, което налагало детето да бъде обличано само в бяло:
„Бебето прилича на същинска фея, както е цялото нагиздено с бели волани и бели
обувки – написала Мейбъл на свекърва си. – А когато не е толкова навлечено, ми
напомня елф.“
Кръстили го Джон на дядо му, после решили цялото да е Джон
Роналд Руел. Майка му искала да го нарекат Роналд, а баща му държал да запазят
Джон и Руел… Руел било второто име на Артър, но никой в семейството не се
казвал Роналд. В крайна сметка години по-късно инициалите Дж. Р. Р. Т. стават
едни от най-разпознаваемите за света. (редом с тези на Дж. К. Роулинг:-)
През първата година от живота на момчето баща му Артър
Толкин засадил малка горичка с кипариси, ели и кедри. Навярно дълбоката обич на
Роналд към дърветата се зародила още тогава. Растял будно и красиво дете, а с
русите си коси и сините очи приличал на „същински млад саксонец“, както казвал
баща му. Забавлявал банковите служители при ежедневните си посещения в кабинета
му...
После корабът „Гуелф“ отвел Мейбъл и момчетата от Южна
Африка. В паметта на Роналд се запазили едва една-две думи на африканс и смътна
картина на сух, прашен и пуст пейзаж. За съжаление баща му умира от тежък
кръвоизлив, когато детето е едва на четири години... Девет години след смъртта
на майка си, която изпада в диабетна кома, той пише следния текст: „Скъпата ми
майка беше същинска мъченица. Бог не отрежда всекиму тъй лесен достъп до
най-великите си дарове, както на нас двамата с Хилари, като ни дари с майка,
която с тежък труд и мъка жертва живота си, за да опази вярата ни.“ Така
католицизмът заема мястото, което майка му освобождава.
Един ден Толкин прочита староанглийската поема „Беоулф“ и тя
го очарова. После открива „Сър Гауейн и Зеления рицар“ – средновековната
приказка за рицаря на крал Артур и мистериозния великан, който му нанесъл
ужасяващ удар с топор, разпалила въображението му. Толкин бил във възторг от
поемата, а също и от езика ѝ, понеже осъзнал, че негов диалект бил говорен от
предците на майка му в Уест Мидландс. Продължил да издирва „скелетите“ на
различни езици, заровен в училищната библиотека, и в резултат на тази любов към
словото започнал да създава свои собствени езици – така постепенно се
усъвършенствал в изобретяването на небивалици...
Карпентър разказва плавно и напоително, придърпва нишката на
разказа така неусетно, че няма да разберете кога времето ви, прекарано в
компанията на Професора, е изтекло между страниците. Знаехте ли, че Толкин имал
навик да говори за творбите си не като за художествени произведения, а като за
хроника на действителни събития; сякаш гледа на себе си не като на автор на
измислици, а като на историк? Имахте ли идея колко близък е бил с Клайв
Стейпълс Луис и кой стои зад кръга, наречен „Инклингите“? (Колкото до намеците
за хомосексуалността, Толкин твърди, че до деветнадесетгодишна възраст дори не
бил чувал тази дума:-) А хрумвало ли ви е, че най-значимата германска
митологична поема - „Пророчеството на ясновидката“, е оказала огромно влияние
върху Толкиновото въображение?
Що се отнася до съвременната художествена литература, веднъж
Толкин написал на обичната си съпруга Идит: „Не можеш да си представиш колко
рядко ми се случва да прочета някой роман“. За него английската литература
приключвала с Чосър; или, иначе казано, получавал цялото удоволствие и стимул,
които би могъл да иска, от великите поеми от старо- и средноанглийската епоха и
от ранната литература на Исландия.
Спор няма, Толкин е бил многостранно развита личност. Пишел
стихотворения, имал „безумни хобита”, преподавал в Оксфорд, бил част от
поддържащите отряди при щурмуването на редута Швабен, същевременно хранел мечта
да изкове митология на Англия... Според Карпентър някои хора и днес са
озадачени от съвместимостта между Толкиновите истории и християнската му вяра и
им е трудно да си обяснят как набожен римокатолик би могъл да пише толкова
убедително за свят, в който липсва преклонението пред Бог. Ала „Силмарилион“ не
противоречи на християнството, по-скоро го допълва. В легендите може да няма
преклонение пред Бог, но Бог присъства, по-ясно в „Силмарилион“, отколкото в
произлязлото от него произведение, „Властелинът на пръстените“.
Всъщност докато пишел „Силмарилион“, Толкин вярвал, че в
определен смисъл пише истината. Не че смятал, че точно такива народи, каквито
описвал – елфи, джуджета и проклети орки – някога са бродели по земята... Но
чувствал – и се надявал – че историите му са един вид въплъщение на дълбока
истина. Не алегория, а „внезапен проблясък на скритата действителност или
истина“.
През 30-те години въображението на Толкин се завихря в
няколко отделни спирали – от една страна измислял истории за развлечение на децата
си, от друга - пишел стихове, изобилстващи от драконови съкровища и смешновати
човечета, а иначе продължавал да се занимава със собствените си легенди,
свързани с разни артуровски и келтски теми. Липсвала спойката, която можела да
породи история с ключ към „редовия” почитател на митове и герои. Докато един
летен ден съзнанието му не ражда едно от най-важните изречения в историята на
фентъзи жанра. Ето какво споделя самият той: „Един от кандидатите, чиито
изпитни работи проверявах, милостиво беше оставил празна страница (най-хубавото
нещо, което може да се случи на член на изпитна комисия) и на нея аз написах: В
една дупка в земята живееше хобит. В съзнанието ми имената винаги създават
историята. В крайна сметка реших, че ще бъде най-правилно да науча какво
всъщност е „хобит“. Но това беше само началото“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар