СИЛВИЯ НЕДКОВА
Какво се случва, когато се опитваш едновременно да задоволиш вкуса на масовата публика и да запазиш имиджа си на високоетичен писател с уклони към постмодерна естетика?
Случва се лоша литература.
Рядко съм толкова
категорична за някоя книга, особено
когато авторът й е безспорно интелигентен
и опитен писател, който в никакъв случай
не се упражнява за пръв път в областта
на словото.
„Български
рози“ се появи на пазара със заявката
да разобличи сблъсъка между света на
интелигенцията и бруталността на
богатите и всесилните. Тази тематика
съдържа в себе си идеята за хаос, но хаос
се описва най-добре със строга дисциплина
на повествованието.
Получило се е
точно обратното.
Баналното
разделяне на добри и лоши в зависимост
от политическата ориентация се е случило
насред
словесен и структурен хаос, който е унищожил замисъла и го е превърнал в претенциозно нищо.
Трима главни
герои – любовен триъгълник. Архитектката
Дора, издателят Трейман, олигархът-политик
Богданов. Дора е болна и объркана, Трейман
е пред фалит, защото е твърде честен, а
Богданов е зъл, защото е зъл.
Дора има дете
от Богданов, но е омъжена за Трейман,
който отглежда дъщерята Лия, обявена
за негово дете.
Дотук – ясна формула, сапунен сюжет, нищо ново, привидно лесно за скелет на роман.
Да, ама явно над
най-елементарния скелет може да бъде
изградена мускулатура на невъзможно
създание.
Започва се с
неяснотите – Лия, дъщерята, е на 17. Но
празнува дипломиране. Дора, жената, е
на 46. На малко повече са и съпругът й, и
Богданов. Да, ама Дора на двайсет е отишла
при всесилния (на 21 години?) Богданов,
за да спаси имота си. А после се е омъжила
за Трейман, но някъде в своите 30 е родила
Лия от Богданов. И не е ясно кой какво
знае от тази драма. Само писателят има
нещо в главата си и е някак убеден, че
читателят ще го следва.
Лошото е, че тази
семейна сага, напомняща сапунка, е
вътъкът на всичко, което се случва –
добрият е смазан от лошите, лошите са
наказани от следващото поколение,
обърканата майка изгаря – символично
и буквално.
Клише до клише в претенциозна каша от клишета.
Човек остава с
усещането, че всички тези над 300 страници
са създадени само, за да се прокарат
политически изявления. Трейман обикаля
Европа в опит да спаси бизнеса си, който
е пред фалит, но основните мисли в главата
му са как да избегне руски инвестиции.
Богданов следи неотлъчно майката и
дъщерята, снима ги с камери уж за тяхна
защита, но всъщност ясно, че е лош, защото
дърпа конците в изборните игри.
Дора като млада
е жертва на измамници и корумпирани
прокурори, спасява се от тях чрез
Богданов, ражда чужда дъщеря на мъжа
си, болна е от рак и ходи на психиатър,
но най-голямата трагедия в живота й е
репресията над баща й, който разказвал
политически вицове.
Приятелите на
дъщерята Лия са разглезени млади хора,
пристрастени към дизайнерски наркотици
и „снъф“ (любима идея явно на Тенев,
защото заигравките с този вид филмчета
са навсякъде из книгата, самоцелни и
водещи доникъде). Но те се оказват новите
отмъстители, които започват в края на
романа шествие из Европа за въздаване
на справедливост на ненаказани
престъпници.
Мешавица от дати
и години,
хронологичната последователност е крайно недостоверна и объркваща –
действието се развива от 23 май до август,
но събитията в тия три месеца са разтеглени
като в няколко години. Не заради
интензивността на действието, а заради
опита да се придаде мотивация на
действията на героите. Резултатът е
точно обратният.
За тези три
месеца Дора си хваща любовник, Трейман
негласно и внезапно напуска семейството,
хваща си любовница, с която живее,
пристигат съдия-изпълнители, изчезват
съдия-изпълнителите. Появява се изведнъж
възрастен съсед, който наблюдава къщата
на Трейманови, която му е съседна вече
10 години. Този съсед първо е пенсионер-военен
ветеран, после се оказва връстник на
Дора, влюбен в нея, загубил краката си
преди да завърши гимназия. Някъде в
повествованието се мярка политикът
Мартинов – разпознаваем образ от ДСБ,
представител на партия „Демократи за
България“ в книгата. Оказва се, че
Мартинов също е или е бил в някакви
мъжко-женски отношения с Дора, но така
и не става ясно какви.
Вметнати сцени
без връзка с нищо друго. Психологически
импресии, водещи наникъде.
Изведени
повествователни нишки, които свършват
в нищото.
А накрая – самият
трилър. Богданов е заловен, отвлечен,
въпреки страховитата си охрана. Затворен
е в мрачно помещение и... му отмъкват
колана. Защото в него има диаманти.
Спасява се.
Лия също е
отвлечена, макар и с нейно съгласие.
Оставена в гората, натъпкана с
приспивателни. Спасява се.
Дора не е
отвлечена. Опожарена е. В къщата, която
изгаря. Поне така предполагаме.
В цялата тази сапунено-оперна каша авторът спуска чрез мислите на героите си манифести.
За правилното и грешното, за доброто и
лошото в бизнеса и политиката, за богатите
и бедните. Тези разсъждения със статут
на постулати са едновременно патетични
и отвлечени, без пряка връзка с действието
и почти без връзка с психологическата
обосновка на действията.
Само си представете
как олигархът, затворен в подземие,
разсъждава върху това, което му се е
случило, чрез отношението си към Ботев
и Левски.
Или как
архитектката, която умира, мисли върху
тъгата в „композицията „Албатрос“ на
Флийтуд Мак в новия електронен аранжимент
на Юстус Кьонке и Фред Хаймерман“.
Всъщност авторът мисли вместо нея в
мига на смъртта й чрез формулата „тя
няма да разбере“.
Тенев се е опитвал
да натиска бутони, които пробвано работят
върху специфичната му публика – има
страх от руснаците, има измамни избори,
има измъчвани кучета, има репресирани
интелигенти преди 9 и след 10, има
манипулирани медии, но и честни медии,
докарани до фалит. Изобщо – темите,
които се дъвчат ежедневно във Фейсбук,
са достойно маркирани на ключови места
в романа.
Стана ми обидно, че това е книга на всъщност фин и интелигентен човек,
който безспорно има и талант, и
визия за литературата. Експлоатирането
по банален начин на безкрайно повтарящите
се теми за прехода и постсоциалистическите
времена не е на нивото на уменията му.
Предпочитам да препрочета „Цитаделата“
на Тенев и да му напомня, че може да пише
и така:
„- удържими от всичко,
неспираеми с нищо -
страхотни
и потни
от рикошета
по каменни друми -
те скачат,
подскачат,
убиват и стрелят по себе си:
думи!„
Няма коментари:
Публикуване на коментар