петък, 28 октомври 2016 г.

ТРАНСФОРМАЦИИ. СКРИТОТО ИЗКУСТВО НА КРИСТО И ЖАН-КЛОД

„Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод” е книга за световноизвестния тандем Кристо и Жан-Клод, която разказва за артистичния им път през призмата на техни съмишленици. Автор е Зорница Кръчмарова.



Христо Явашев - Кристо се прославя с оригиналните си пространствени художествени инсталации - съвършен баланс между естетика и технология. Жан-Клод, съпруга и муза на големия художник и скулптор от български произход, не може да рисува, но е съавтор на произведенията му, защото знае как да организира и изведе докрай един проект.

След „Опакованият фонтан“ и „Опакованата средновековна кула“, двата първи по рода си архитектурни проекта на двойката, те замислят и осъществяват заедно проекти из целия свят – от Европа до Австралия, от САЩ до Япония.

В Италия артистичният тандем изгражда своето специфично отношение към водата, реките и историческо-монументалните мостове. Така през 1968 г. се раждат прочутите колажи, дали началото на бъдещите им творби, на река Тибър и моста на замъка „Сант Анжело“. Те предзнаменуват онова, което ще бъде направено после, през 1985 г., с „Опакованият Пон Ньоф“, посетен от 3 милиона души.

След смъртта на Жан-Клод през 2009 г. Кристо отново се връща в Италия - този път става дума за спокойната повърхност на езерото Изео, където създава прочутите „Плаващи кейове“. Той изгражда пътека, изцяло върху водата, с дължина 3 километра, направена от 220 хиляди полиетиленови блокове. Преминавайки по нея, посетителите изпитват освен естетическата емоция от проекта и друга, още по-магическа – от вървенето по вода… Така те се превръщат в участници в самия проект.

За първи път една книга разказва за артистичния път на Кристо и Жан-Клод от гледната точка на техни съмишленици, с чиято подкрепа двойката реализира визионерските си проекти на четири континента. Тук са включени десет интервюта на също толкова изключителни свидетели на творбите им, осъществени въпреки противоречията и трудностите. Хора, които също претърпяват „трансформация“ след срещата си с тандема: от Волфгант Фолц, фотограф и съидейник на двойката, до колекционера Джон Калдор; от Франк Зелтенхайм, катерачът на Райхстага, до Умберта Гнути Берета, която предоставя семейния остров за завръщането на Кристо на световна сцена след загубата на Жан-Клод.

Книгата на Зорница Кръчмарова ни показва образ, който донякъде познаваме – мотивирани, посветени и съсредоточени, Кристо и Жан-Клод преследват целите си със завидно постоянство. Рецептата се нарича съхраняване на базисни човешки качества. Това изглежда като едно от най-големите постижения на един живот, изпълнен с високи върхове и признание, казва изкуствоведът Мария Василева.

Българка по рождение и италианка по гражданство, Зорница Кръчмарова специализира в Школата по журналистика в Колумбийския университет в Ню Йорк. Сътрудничила е на италианските издателски групи RCS и Mondadori в областта на новините, икономиката и финансите. 

През 2007 г. печели наградата Citigroup Journalistic Exellence Award с репортажа си за предприемачите от страни извън Европейския съюз, живеещи в Италия. От 2015 г. е съосновател на стартъп платформата BabyGuest – проект за даване под наем и набавяне на оборудване за деца, с който същата година печели отличието Unicredit Start Lab –  Gaetano Marzotto за иновация. Координира дигиталната дейност на издателската група Food.

„Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод” излиза първо на италиански, преводът е на Соня Александрова. 


Премиерата на „Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод” ще е на 3 ноември от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото” с участието на авторката. Книгата ще е по книжарниците от 4 ноември. 

сряда, 26 октомври 2016 г.

"ЖИВИ РАНИ" - ЕДИН ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТРИЛЪРИ, ВЕЧЕ НА БЪЛГАРСКИ

„Живи рани“ (ИК „Изток-Запад“) от Виктор дел Арбол е книга за борбата да продължиш, за битката да живееш, за усилието да преодолееш болката, за силата да простиш. Тази отлично разказана история увлича и не те пуска докрая, а след прочитането на романа, историята остава още дълго в съзнанието.

Виктор дел Арбол е роден в Барселона през 1968 г. Бъдещият писател завършва история. Години наред работи в каталонската полиция. Успехът на книгите му кара Арбол да се отдаде изцяло на писането. Опитът му в полицията, срещите с различни хора и техните съдби, оказват голямо влияние върху творчеството му при изграждането на достоверни психологически образи с дълбоко познание за човешкото страдание. Арбол е носител на множество литературни награди, а книгите му са превеждани на различни езици. „Живи рани“ е най-награждаваната книга на испанския писател.

Действието в романа се развива в Мадрид. В книгата се преплитат множество сюжетни линии и герои. В центъра е историята на Едуардо ‒ художник, преживял нещо ужасно в миналото си. Преди четиринайсет години художникът губи жена си и дъщеря си в пътно произшествие. След преживяното Едуардо губи страстта си към рисуването. Той е нает от известна цигуларка, за да направи портрет на човека, убил сина ѝ при катастрофа. Срещата между двамата ще постави началото на множество драматични събития в живота на героите.

„Живи рани“ е характеризирана от критиката, като един от най-добрите психологически трилъри в днешно време. Това е силен, богат, плътен и хващаш за гърлото роман. Още от началните страници на книгата Арбол събужда любопитството ни да разберем каква е съдбата на героите, какво е тяхното минало и какво е това, което ги свързва. В романа няма положителен образ, всеки един от героите живее със своята болка, със своята рана. Арбол майсторски изгражда характерите в книгата. Дали случайността си играе с хората, или премеждията им са резултат от собствените им действия? С умело изграден сюжет и силни, запомнящи се образи, авторът разказва завладяваща история за неумолимата сила на съдбата, за страдание и любов, за възмездие и изкупление.

Зашеметяваща, разтърсваща, болезнена и истинска „Живи рани“ излиза в библиотека „Магика“ на издателство „Изток-Запад“.


Преводът от испански е дело на Светла Христова, превела на български книгите на друг любим испански писател – Карлос Руис Сафон. Автор на оформлението на корицата е Румен Хараламбиев.

„ГЕНЕАЛОГИЯ НА МОДЕРНОСТТА“ - НАЙ-ЗНАЧИМИТЕ КРАТКИ ТЕКСТОВЕ НА МИШЕЛ ФУКО

Текстовете, включени в „Генеалогия на модерността“ (ИК „Изток-Запад“), задават неочаквани въпроси, проблематизират общоприетото, разкриват изненадващи перспективи пред културолога, юриста, историка, политика, богослова, лекаря, философа, студента, артиста.

Мишел Фуко е френски философ, социолог и историк. Ученият е бил преподавател в редица престижни европейски университети. В сферата на интересите му са психиатрията, медицината, хуманитарните науки, историята на човешката сексуалност. Самият Фуко определя мисълта си като критическа история на модерността.

Мишел Фуко (1926–1984) е сред най-важните мислители на нашето време. В изданието са представени повечето от значимите му кратки текстове. Писани и изричани в продължение на двайсет години, те засягат основните теми на неговото творчество – езика, властта, субекта, пределите на философията, измеренията на свободата. Те задават неочаквани въпроси и разкриват изненадващи перспективи.

Мишел Фуко изследва неудобните области на западната цивилизация – лудостта, болестта, престъплението, сексуалността, – за да покаже взаимодействието на структурите на знанието и стратегиите на властта в местата, където се прекрачват границите на социалното, моралното, въобразимото, за да улови условията за възникването и съществуването на практиките на модерната култура.

Интервютата хвърлят светлина върху своеобразния път на Фуко и разбирането му за ролята на „специфичния интелектуалец” в съвременното общество.

Чрез многообразието на темите се разкрива идеята за философията на Фуко: „Критическа работа на мисълта върху самата нея; опит, вместо да се узаконява вече известното, да се узнае как и докъде ще бъде възможно да мислим по друг начин.“

Съставителството и преводът от френски са дело на проф. Владимир Градев. Оформлението на корицата е на Румен Хараламбиев.

ГОЛЕМИТЕ ВОЕННИ РОМАНИ НА РЕМАРК В НОВО ИЗДАНИЕ С ТВЪРДИ КОРИЦИ

Два от най-емблематичните романи на Ерих Мария Ремарк – „На Западния фронт нищо ново” и „Обратният път” излязоха от печат в ново издание с твърди корици. След като двете книги са заклеймени от нацистите като „литературно предателство към боеца от Световната война” и Ремарк си спечелва неприязънта на родната Германия, произведенията му се превръщат в класика за литературата на военния реализъм и символ на Изгубеното поколение.

Героят от „На Западния фронт нищо ново” Паул Боймер, алтер егото на самия Ремарк, дръзва да надигне глас за жестоките зверства на войната. Романът е донякъде автобиографичен и в него авторът разказва своите собствени спомени от Първата световна война. Ремарк е едва на 18 години, когато е призован да се бие на Западния фронт и става свидетел на смъртта и осакатяването на хиляди свои връстници. Той е един от милионите младежи, които се бият по фронтовете на Европа и сцените на взривове, кръв и осакатени хора не излизат от съзнанието му. Именно така се появява „На Западния фронт нищо ново“.

Идеята за оставеното без мечти и идеали поколение е доразвита в „Обратният път“, където оцелелите войници се завръщат в един свят, който не ги разбира и в който те не могат да се интегрират. Американската писателка Гертруд Щайн дава на писателите от времето след Първата световна война печалното име Изгубеното поколение. Това име може да се използва и за цялото военно и следвоенно поколение, което, макар и оцеляло в боевете, се е завърнало с тежки физически и психически травми и е напълно неприспособимо към нормалния живот. Ремарк, заедно с Хемингуей, Фицджералд, Езра Паунд и Т.С. Елиът, е емблематична фигура в литературата от първото десетилетие след Голямата война.

След като Хитлер идва на власт през 1933 г., „На Западния фронт нищо ново” и „Обратният път” на Ремарк попадат в черния му списък и са сред хилядите „неудобни“ на райхканцлерството томове, които биват публично изгорени. Писателят губи германското си гражданство и му се налага да емигрира в САЩ. През целия му творчески път продължава да го вълнува темата за пагубната сила на войната, а героите му са мъже и жени, чийто свят се е сринал и са останали без вяра и посока.

Общото издание на „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ е в превод на Никола Георгиев и Емилия Драганова и с нова корица от художника Дамян Дамянов.

петък, 21 октомври 2016 г.

„КРОНОС“, ИЛИ КАК СЕ ПОЧУВСТВАХ ТИЙНЕЙДЖЪР


ГЕОРГИ ТОМОВ 

Знаех, че Юлка пише детски книги, а хора, на които вярвам, твърдят, че са страхотни. Имах си едно на ум, че рано или късно трябва да я чета, но все не идваше моментът. 

Преди седмица прочетох последната й книга - "Кронос", която е четвърта от поредицата тийнейджърски романи. Предишните са "Тина и половина", "Графиня Батори" и "Макс".

Явно и аз съм тийнейджър, защото не се сещам за друга книга от български автор която да е толкова "моя". 

Толкова "моя", че да не искам да пипна нито буква. Откакто пиша съм повреден като читател - постоянно намирам кусури. Считам го за нормално, всеки има свой стил. За мен е адски важно не само какво, но и как е написано едно произведение, дали е изчистено, дали е работено по него или е изсипано "на хайде". 

Юлка е СТРАХОТНО ДОБЪР ПИСАТЕЛ, защото:

1. Стилът й е модерен - обран, но ярък.  
2. Успява да поддържа интереса във всеки един момент. 
3. Композицията на романа е перфектна, няма излишни герои, всеки един има своето място и значение. 
4. Има прекрасно чувство за хумор.  
5. Страхотни диалози, балансирани.  
6. Засяга значими теми и конкретна аудитория. 

Докато напиша това кратко ревю, дойде новината, че Юлка и Любен Зидаров са номинирани за Мемориалната награда „Астрид Линдгрен“ за 2017 г. За първи път въобще български творци а номинирани за детския "Нобел". 

НАПЪЛНО ЗАСЛУЖЕНО!  Желая им успех! 

ЮЛКА И ЛЮБЕН ЗИДАРОВ НОМИНИРАНИ ЗА НАГРАДАТА „АСТРИД ЛИНДГРЕН"


Детската писателка Юлия Спиридонова-Юлка и неуморимият илюстратор Любен Зидаров са двете български номинации за Мемориалната награда "Астрид Линдгрен" за 2017 г. 

Списъкът с номинирани за престижната награда за детска литература с награден фонд от над 500 хил. евро бе обявен в четвъртък вечер на Панаира на книгата във Франкфурт.

Това са първите две номинации за страната ни за наградата, която се връчва от шведското правителство от 2002 г. насам. 

Общо 226 претенденти от 60 държави ще се борят за гласовете на журито, като 63 от тях са финалисти за първи път. От тази година фондация “Детски книги” е една от 100-те номиниращи организации от цял свят, които предлагат претендентите за отличието.

Името на носителя на приза ще стане ясно на 4 април 2017 г., като събитието в Националната библиотека в Стокхолм ще съвпадне с провеждането на Панаира на книгата в Болоня. 

Досега носители на Мемориалната награда "Астрид Линдгрен" са общо 16 души, като неин лауреат през 2016 г. е американската авторка на тийнейджърски романи Мег Рософ.


„Дълбоко съм развълнувана и изключително благодарна на фондация „Детски книги“, че се грижи за детската литература в България и работи всеотдайно за популяризиране на четенето сред малките читатели и на българската детска литература по света. Самият факт, че сме в този списък, е вече награда и голяма чест за мен. Особено съм щастлива, че съм в компанията на Любен Зидаров и за мен това е сбъдната мечта, защото моето детство премина с неговите илюстрации. Той е един от най-големите магьосници в детската ни литература.“, каза Юлия Спиридонова.


„Това е голям пробив за България и за наша огромна радост и гордост още една оценка за нашата изключително талантливата авторка“, коментираха от издателство "Кръгозор".


Любен Зидаров е художникът, с чиито илюстрации израснахме във времето, когато нямаше компютърни игри и интернет. Той нарисува героите в "Приказки на Шехерезада", "Том Сойер", "Островът на съкровищата", "Принцът и просякът", "Чичо Томовата колиба", "Винету", "Конникът без глава", "Граф Монте Кристо", приказките на Андерсен, Е.Т.А. Хофман, Николай Райнов, Ангел Каралийчев и много други. 

Роден е на 23 декември 1923 г. в Търново. Завършва през 1948 г. живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Илия Петров. 

Работи като илюстратор на детските списания „Септемврийче“ (1948 – 1953), „Пламъче“ (1953 – 1958) и „Славейче“ (1958 – 1967). От 1967 до 1970 г. е главен художник на издателство „Народна младеж“. През 70-те години е заместник-председател, а после и председател на Творческия фонд на СБХ. От 1996 до 1999 г. е председател на Съюза на българските художници.


Юлия Спиридонова (Юлка) е родена на 30 октомври 1972 г. в София в семейството на бележития български художник Симеон Спиридонов. Завършила е Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Нов български университет. Работи като сценарист и писател. Юлка е най-четеният модерен български автор сред децата. Романите й „Тина и половина“ и „Графиня Батори“ станаха истински хит сред учениците, когато излязоха на пазара. Юлия е лауреат на националната награда „П. Р. Славейков“ за принос в българската литература и носител на националната награда „Константин Константинов“ за автор на 2010 г. Последната й книга „Кронос. Тоя нещастник!“ разказва за наркоман. Според авторката книгата може да послужи като противоотрова за посягащите към дрогата.


събота, 15 октомври 2016 г.

ЧУДЕСА ЗА МЕЧТАТЕЛИ ОТ НАДЯ ЗАХАРИЕВА

ЧУДО

Всяка вечер, щом стрелките на часовника решаваха, че е седем, той заставаше под навеса на площада с изкуствена роза в ръка. Чакаше точно един час, после си тръгваше. Спокоен и застинал като бронзовите фигури на пейката, нафталинен в кафявия костюм на райета и демодираното си борсалино, проядено от молци. Педантично избръснат, ухаещ на афтършейв, с изрязани нокти и лъснати обувки. „Абе мани го тоя лудия, бе!“, присмиваха му се книгопродавците. Минувачите въобще не го забелязваха, освен ако не се блъснеха в него. 

Живееше на тавана на отсрещната кооперация – олющена мазилка, воня на котешка пикня, изсъхнали пръчки на забравени мушката в сандъчетата по стълбите. Апартаментчето му бе лъснато до блясък, с купища книги вместо мебели и прозорец с перваз – за гълъбите.

И ето че веднъж мракът пред таванската му врата се оплете в нозете му и се материализира в свито на кълбо кльощаво нещо. Настръхнал врабец с розова перушина и обеца на човката. Лежи и не мърда, изцъклил очи, със запретнат ръкав и спринцовка в татуираната ръка. Едва успя да примъкне момичето вкъщи. Нямаше никаква представа какво да направи. За начало май не беше лошо да махне оповръщаните дрехи и да позамие фасадата, колкото може. Измъкна от скрина старомодна рокля на едри цветя – обличаше с нея един от моделите за картините си. 

Изхвръкналите ребра, яркосините реки на вените под воала на кожата и смешните остри гърди се притаиха под импровизирания цветен саван. Но не за дълго.

Ураганът вилня цяла седмица – обърна библиотеката, счупи прозореца, разпиля дрехите от скрина, изпика се по средата на стаята и утихна. Хранеше я с кисело мляко, ядки и плодове. Отначало тя предпочиташе да ги хвърля по него, но после прояде. Той заключваше старателно вратата, когато излизаше. Крясъците ѝ преминаваха в молби, молбите – в стонове. Абстиненцията ѝ беше толкова страшна, че стана причина да се разконспирира агентурната мрежа на бабичките от входа, градена грижливо с години. Още на третия ден пенсионерките предадоха стратегическите си позиции, затракаха вериги, захлопаха резета, заскърцаха масивни врати, снабдени с различни по мащаб шпионки. Стълбището екна от пискливите им гласове, възбудени от позабравената ОФ сплотеност. Излъчиха парламентьорка за преговори с кварталния, на когото така му бяха писнали всичките бабички, че ѝ тегли една семпла майна и продължи да брои на глас водоравните пет букви на „Опера от Пучини“ и да се чеше по темето с полуизгризано жълто бикче. Само да му паднеше някоя от тия пенсии, щеше да ѝ извие костеливия врат, ама не е професионално, нали така? „Е, щом полицията не може...“, казаха си бабите и се прибраха в бърлогите си.

Един ден от таванския прозорец се развя бяло знаме – надран на ивици чаршаф. Бегълката бе хваната малко преди да се изхлузи по несигурното въже и да увисне като врачански катерач по средата на нищото. Шамарите му подпалиха хлътналите ѝ бузи и отприщиха дъжд от сълзи. Tя го заблъска, зарита, захапа, докато ръцете му не я стегнаха в неловка прегръдка. „Не разбираш, дъртако жалък! Не искам да ме спасяваш! Не съм те търсила! Не ми трябва дълъг живот – тенкю вери мач! Да стана птеродактил като теб!“ Езикът ѝ се препъна във всички „т“-та. Пороят от думи премина в ръмеж. Тя облегна глава на рамото му и не млъкна, докато не му разказа за шибания си живот, състоящ се основно от скучно детство, самотно юношество и безперспективната младост. Говореше така, сякаш никой досега не я беше слушал. Той попи всяка дума и когато не остана нищо за казване, я сложи да си легне. Заредиха се еднакви спокойни дни. Старецът ѝ разказваше приказки, обясняваше ѝ уроците, които беше пропуснала, и ѝ правеше малки подаръци. Запозна я с постоянното присъствие – трите тлъсти гълъба от перваза, които на мига я харесаха, защото тайно им даваше тортите и сладкишите, които той ѝ носеше. Старецът лекуваше болната ѝ душа с книги от библиотеката си, с диско от 70-те, джаз и класика. Но така и не отключи вратата към стаята, в която спеше. „Какво има там? Труповете на бившите ти жени? Колекция безценни предмети от кварталния сексшоп? Каква малка, мръсна тайна криеш?“ Любопитството ѝ беше толкова силно, че замъгли абстиненцията. „Ще ти кажа, когато реша. Още не си готова.“ Бе непреклонен. „И какъв е тоя хепънинг, дето си го спретваш всяка божа вечер?“ „Ходя да чакам чудо.“ „К’во чудо, бе! Чудеса няма освен в американските филми. Там всички са с приятен загар, снежнобели зъби и даже да плачат или да се чукат, не им се размазва гримът. Добри деца, задружни семейства, хепиендове от глава до пети – ебало си е майката! Плачеш и повръщаш!“ Той я поглеждаше благосклонно, нахлупваше борсалиното с дупките от молци, вземаше изкуствената роза и излизаше на площада.

Малката така и не разбра колко време бе минало – месец, два или три, когато една сутрин намери на масата ключ и пари. Отвори предпазливо забранената врата и се смая. Мозъкът ѝ регистрира шумотевицата от цветове, нюанси и тонове. Опръска я водата на фонтана, чу гълчавата на циганчетата, дето се боричкаха за хвърлените стотинки по дъното му, сбутаха я минувачите. Беше рисувал по стените, пода, тавана, гредите. Всички, които минаваха вечер край него, без да го забележат, бяха там. И дебелата продавачка на готварски книги, и заблеяният геймър с ролерите, дето винаги го закачаше с раницата си, и майката със злоядото дете, което прилъгваха с играчки от „Макдоналдс“, а то им се плезеше и тайно плюеше сандвича си в саксията отстрани, и дългокосите мазни типове от сергиите за нелегални дискове. В средата на стаята имаше статив. Беше я нарисувал като икона с пронизителен син поглед, от тия, дето ти бъркат в мозъка. Една настръхнала, недозряла мадона в старомодна рокля на едри цветя, с розова коса, обеца на носа и дете на ръце. Като че ли току-що ѝ го бяха подхвърлили, а тя го бе уловила в последния миг, за да не се размаже на плочките. Само от умиление не беше ревала! Грабна парите от масата и отпраши на четвърта по завоите на мрачното стълбище.

Хората са различни. Някои се давят, когато стигнат до дъното. По-силните се оттласкват и изплуват. Тя изплува. Не веднага, минаха няколко години, в които за нея светът свършваше всеки ден. Поживя малко в комуна в Испания, ходи по психоаналитици, препоръчаха ѝ терапия с работа, бра портокали, разхожда кучета, сервира из кафенетата на Европа. В Мюнхен се запозна с любовта на живота си, но се оказа, че не е любовта на неговия. Напусна я с бележка. Остави я бременна и сама. Тя се върна при родителите си в София и роди русо, здраво германче. Обожаваше го това дете! До лудост! Намери си работа и се кротна. Даваше частни уроци и превеждаше криминалета – поне една камара езици успя да научи покрай отучването от наркотиците. За старата тайфа ѝ разказваха некролозите по „Графа“. Тя май единствена бе оцеляла.


Мотаеше се да си търси някакъв речник, когато краката ѝ сами я отведоха под навеса на площада. Разбута тълпата и се изправи пред него. Една недозряла мадона в старомодна рокля на едри цветя и с дете на ръце. Розата се изплъзна от ръцете на стареца и се разтвори във въздуха. Той се усмихна, вдигна ръка и се прекръсти. После бавно тръгна към своя таван – нямаше вече какво да чака.

„Хората са различни. Някои се давят, когато стигнат до дъното. По-силните се оттласкват и изплуват.” Също като героите на Надя Захариева, чийто сборник с разкази е населен с Чудеса.

„Чудо“ съдържа седемнайсет разказа, които завладяват със своята находчивост, жизненост и самобитност. Героите на тези „малки” истории са храбреци и наивници, мечтатели и неудачници. В ежедневието им не се случва нищо изключително, но всеки от тях променя света по свой начин, често без да го съзнава. Избистреният стил на Надя Захариева и пречупването на вечните теми за човешката идентичност през конкретен социокултурен пейзаж, специфичният цвят и вкус на онова, което бълбука под баналната повърхност на ежедневното, живописните герои и диалози, идеята за душевния мир като контрапункт на обществения хаос – всичко това, поръсено с топъл хумор – превръща книгата в свежо и неординерно преживяване.

Надя Захариева завършва международни икономически отношения в УНСС – София. Нейни разкази са публикувани в сайта WhyBulgaria, в списанията „Granta България” и „Vagabond”. Автор е на книгата Чат@разкази (2005).
                                         
Премиерата на сборника ще се състои на 26 октомври, сряда, от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”, НДК. 

ВЕЛИКИ РОМАНИ НА СЪР АРТЪР КЛАРК В ЛУКСОЗНО ИЗДАНИЕ

Два знакови романа на големия британски фантаст и изобретател сър Артър Кларк излязоха в общо издание с логото на ИК „Сиела”. Това са „Песните на далечната земя“ и „Градът и звездите”.



Сър Артър Чарлс Кларк (1917–2008) е едно от емблематичните имена в необятния свят на научната фантастика. Роденият в Майнхед, графство Съмърсет , писател прекарва детството си в английска ферма, четейки стари американски научнофантастични и евтини криминални списания. В тийнейджърските си години Кларк се присъединява към Junior Astronomical Association и допринася за развитието на журнала на асоциацията – Urania, договаряйки с главната редакторка секция, посветена на астрономията. Самият той пише многократно в тази секция за космически кораби и пътешествия.

През годините на Втората световна война – в периода 1941–1946 г., писателят служи в Кралските военновъздушни сили, посвещавайки по-голямата част от службата си на работата с радари. След войната Кларк завършва математика и физика в King’s College London и работи като помощник-редактор в изданието Physics Abstracts. От 1956 г. до края на дните си Артър Кларк живее в столицата на Шри Ланка Коломбо. 

Освен с приноса си за популяризирането на науката, особено на астрономията и сателитите, британецът е известен и с впечатляващите си научнофантастични литературни произведения, както и с множеството си отличия и награди, някои от които дори учредени на негово име. (Сред престижните отличия на Кларк са Британската награда за научна фантастика и наградите „Хюго” и „Небюла”.)

Двата романа са в превод от английски език – „Градът и звездите” е преведен от Любомир Николов-Нарви, а „Песните на далечната земя” са в превод на Румяна Танева.

сряда, 5 октомври 2016 г.

ПЕТЪР ДЕЛЧЕВ: ПИЕСАТА "ТРЪНСКИ РАЗКАЗИ" НЕ Е ПО "ТРЪНСКИ РАЗКАЗИ"

ПЕТЪР ДЕЛЧЕВ 

Изминаха няколко седмици от премиерата и вече мога спокойно да кажа своето мнение за постановката „Вълци” по „Трънски разкази” в Драматичния театър в Пловдив. 

Правя го заради актьорите, които бяха великолепни – искам да им се извиня, че напуснах залата и града веднага след края и не можах лично да ги поздравя. Правя го сега – Хора, наистина бяхте на висота!


Пиесата...


На премиерата отидох с осемнадесет души - близки и приятели. След представлението нито един не ме гледаше в очите. Разбирам ги – те, както и аз, останахме излъгани. Не ме разбирайте погрешно - постановката не е лоша, просто не е по „Трънски разкази”. Знаех текста предварително, но режисьорската интерпретация ме свари неподготвен. Имаше великолепни, дори гениални хрумки. Твърде е възможно пиесата да си набере награди, да спечели статуи, вазички, плакети, та и овации по света и у нас. Но не е по „Трънски разкази”.



Бих я определил като 


европейски „проект” с елементи на национално самоотхвърляне. 


Не ми липсваше бит и атмосфера, а разбиране на героите. Те бяха сведени до един многоглав селски идиот. На фона на зашеметяващата визуализация на режисьорските идеи се открои класическа творческа немощ в решаването на казуси, заложени от липсата на сюжетна логика. Като резултат от парадоксалната ситуация диалектът увисна недочут, неразбран, ненужен. Това сведе "пироните" в текста до глупави клишета. Изумително блудкавото участие на непрофесионален актьор във възлова роля считам за директно самопризнание на режисьора в несправяне с предизвикателствата. Човекът беше стресиран и объркан, което на моменти вършеше работа, но през останалото време ме караше да свеждам поглед и да си крия очите с ръка.



Най-страшното за мен беше това, което ми каза един приятел: „Измъквах се навън с тълпата след постановката. Хората си говореха къде ще вечерят, на кого ще се обадят, но никой не обсъждаше пиесата. Нито добро, нито лошо..."

Уважаеми актьори, не се качих на сцената и не застанах до вас, когато приемахте аплодисментите – те са си само за вас, за вашите чувства и болка, вложени в тази постановка на Драматичния театър в Пловдив.

А аз продължавам да се надявам някой да направи пиеса по „Трънски разкази”.

понеделник, 3 октомври 2016 г.

ГАРТ ГРИЙНУЕЛ ПОСТАВЯ БЪЛГАРИЯ НА СВЕТОВНАТА ЛИТЕРАТУРНА КАРТА

Сензационният роман „Каквото ти принадлежи“ с представяне в София на 4 октомври


"Каквото ти принадлежи" е завладяващ роман за любовния копнеж, силата на страстта и търсенето на човешка близост в една чужда страна. Едно от най-големите и обсъждани литературни събития в САЩ тази година, книгата получи ентусиазирани отзиви в реномирани издания като "НюЙоркър", "Ню Йорк Таймс" и "Вашингтон Поуст", като съвсем наскоро беше номинирана и за една от най-престижните американски литературни награди, а именно - Националната награда за литература (National Book Award), в категория "проза".

В един нетипично горещ есенен ден американец, преподавател в Американския колеж в София, влиза в обществените тоалетни в подлеза на НДК, където се запознава с Митко, харизматичен млад уличник. В следващите няколко месеца, тласкан от копнеж, самота и вкус към риска, американецът продължава срещите си с Митко и постепенно се оказва впримчен във връзка, в която похотта води до взаимно преследване, а нежността се трансформира в насилие. 



Търсейки себе си в една чужда страна и чужда култура, героят е принуден да се изправи лице в лице със собственото си тревожно минало, с травмите на детството в американския Юг - място, колкото различно, толкова и подобно на България. Написан с безкомпромисна наблюдателност, без сантименталност и екзотика, но също така с много нежност и болка, „Каквото ти принадлежи" е поразителен дебютен роман за желанието и неговите последствия, като едновременно с това рисува точен, невероятно честен портрет на съвременна България с нейните тайни и табута. С поетическа наситеност и еротизъм Гарт Грийнуел създава незабравим разказ за начините, по които миналото и културите ни, белезите и срамът ни, определят какви сме и как обичаме.

Гарт Грийнуел е автор на романа „Каквото ти принадлежи" (2016) и на новелата „Митко", която през 2010 г. печели наградата на Маями Юнивърсити Прес и е финалист за Наградата за дебютна проза на името на Едмънд Уайт, както и за наградата Ламбда. Негови разкази са публикувани в Парис Ривю, Стори Куортърли, ВАЙС и др. Грийнуел е роден в Луизвил, Кентъки, и е завършил Харвардския университет и Писателската работилница в Айова. В периода между 2009 и 2013 г. Грийнуел е преподавател в Американския колеж в София. Живее и работи в Айова Сити. През 2016г. се връща обратно в София по покана на Къщата за литература и превод.

Отзиви за романа:


Литературната сензация на годината. (БиБиСи Артс)

Силен и важен дебют, истинска класика, която ще бъде подобаващо оценена от всички почитатели на сериозната литература. (Аарън Хамбъргър, Дъ Ню Йорк Таймс Бук Ривю)

Романът на Грийнуел впечатлява поради редица причини, като само една от тях е  перфектно изпълнения замисъл. Същевременно той черпи различен тип енергия от неспокойната атмосфера на психическа нестабилност, на изповед и покаяние, на явни, но едва овладяни демонични сили, извън съзнателния контрол на дори този най-талантлив романист (Джеймс Уд, Ню Йоркър)

Изключително описание на обсебеността… Тъкмо в прозата Грийнуел демонстрира майсторството си. Една неумолима логика подкопава флуидните дишащи изречения – взискателно наблюдение върху печалбата и загубата в отношенията между двама любовници. (Мария Димитрова, Дъ Ню Стейтсмън)

Обожавам тази книга. Така интимна, толкова честна и изящно изработена, тя разби сърцето ми и ме разплака. Разкри ми една България, едновременно позната и напълно нова, представена откровено, но с много обич, както и герои, чиито тегоби и страсти, макар и чужди в началото, не след дълго ми станаха толкова скъпи. Гарт Грийнуел е написал чудесна книга, важна книга, чието влияние е колкото литературно, толкова и общокултурно. „Каквото ти принадлежи” не просто разширява полето на изящната словесност, но и колективното ни знание за това какво означава да си човек. (Мирослав Пенков)

Романът „Каквото ти принадлежи” обогатява американската литература с още един шедьовър. Героят Митко е незабравим, подобно митологична фигура. Той е, който властва в сърцевината на тази книга, обкръжен от магическите пламъци на желанието.” (Едмънд Уайт)


Представянето на книгата ще е в Литературен клуб "Перото" на 4 Октомври от 20:30 ч. Ще присъства самият Гарт Грийнуел, заедно с преводачката на романа Надежда Радулова, редактора  Димитър Кенаров и издателите от Блек Фламинго Пъблишинг.

МОСЮ ЖАН В ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ЩАСТИЕТО

"Мосю Жан в преследване на щастието” от Томас Монтасер е нов затрогващ роман в духа на „Човек на име Уве” и „Баба праща поздрави и се извинява” на Фредрик Бакман

Цюрих, Швейцария. Луксозният грандхотел „Тур о‘лак“ гордо показва бляскавата си фасада на останалия свят, кани минувачите да си помечтаят как живее другата половина. Но шумните гости от цял свят, богатите бизнесмени на пътуване по работа и звездите от световна величина имат нещо общо – те всички имат нужда от малко помощ. Двете белокоси балерини, които не са разменяли и сричка вече над тридесет години, елегантната жена на успешен бизнесмен, която почти не вижда съпруга си, застаряващият актьор в търсене на любовта. 

Служителите в хотела също имат своите мечти – мечти, които забързаният нов свят лесно подминава. Но един друг дългогодишен обитател на „Тур о‘лак“ – скромният, добродушен и винаги готов да услужи консиерж мосю Жан – няма намерение да позволи това да се случи. Той тръгва по следите на щастието и започва да изпълнява желанията на всички. Съвсем скоро нещата излизат извън рамките на хотела и целият град е въвлечен в преследване на щастието.

неделя, 2 октомври 2016 г.

ПСИХОЛОГИЧЕСКА ДИСЕКЦИЯ НА ОБИКНОВЕНОТО ЗЛО - "ТИРЗА" ОТ АРНОН ГРЮНБЕРГ

СИЛВИЯ НЕДКОВА

Романът „Тирза“ на Арнон Грюнберг е обявен от критиката в Холандия за „най-значимия роман на 21 век“. Въпреки че е рано за подобни оценки, може да се разбере откъде идва този патос. Психологическата дълбочина, до която е стигнал Грюнберг, наистина е изключителна.
Има нещо особено в холандската литература, нещо дистанцирано-лирично, което едновременно с това е студено и сурово. Грюнберг копае в човешкото съзнание почти по същия начин като Херман Кох, с някакво омерзение и любов към героите си едновременно.
Хората, които тази книга разнищва – и главния герой, и останалите – са сякаш съблечени от кожите си, плетеница от странни нерви и мускули, същите като нас, а всъщност непознати.
Най-тъмното, най-трудното за признаване, най-мерзкото в човека – това е обект на изследване на Грюнберг. А това, което открива, е толкова човешко, че е вплетено дори в митологията.
Сюжетът на „Тирза“ е едновременно простичък на ниво история и дълбоко сложен на ниво човешка психология. Митът за Ифигения и Медея в едно – един от първичните кодове. Атавистичното желание, останало от зверовете, преди човешкото – да унищожиш децата си, за да съхраниш себе си. Цивилизацията позволява безкрайно много интерпретации на тези митологеми. А вариативността на човешката психика, която се подчинява на предцивилизационните си инстинкти, е огромна.
Грюнберг ни превежда през съзнанието на скучноватия, досаден и несимпатичен литературен редактор Хофмейстер с откровеността на патолог. Пътешествието през човешката душа е като пътешествие от Европа до намибийската пустиня – пътят, който героят извървява в романа в търсене на дъщеря си. От цивилизацията към нейния извор, към началото. От подредения свят – към хаоса. Връщането назад е деградивно, то убива – буквално и метафорично.
Холандският писател е успял да определи границите на новия фашизъм, който не е групов, не е националистически, а индивидуалистичен. Имагинерните врагове вече не застрашават обществото, а личността. Защитата срещу тях е разрушаването, алиенацията, пълното отричане от социалната адекватност. Това е обратното на еволюция, деградация на психологическо ниво, която засяга не примитивите, а точно най-цивилизованите.
И в крайна сметка, когато искаш да се отървеш от капана, в който те е поставил всевластният индивидуализъм, трябва да откъснеш част от себе си, сам да прегризеш плътта си. Като звяр, който няма друг избор.
Пълната липса на емоция – позитивна или негативна – в повествованието е точният начин да се постигне онова ниво на омерзение у читателя, което е възможно само при дистанцирането на автора. Потресът от разголените души на героите е толкова силен, защото не е натрапен. В лабиринта на злото, покрито с лустрото на нормалността, читателят броди сам. И ужасът идва от това, че вярва безпрекословно на всичко, което вижда.

Тирза“ е роман за катакомбите на съзнанието и подсъзнанието. Ако обичате Кох, подгответе се за още по-дълбок потрес. Но е сигурно, че ще искате още от Грюнберг и се надявам, че издателство „Колибри“ няма да закъснеят и със следващия превод.