ИЛИЯ ТРОЯНОВ И ПОДМЕНЕНИТЕ ЗНАЧЕНИЯ НА ДУМИТЕ "ВЛАСТ И СЪПРОТИВА"

СИЛВИЯ НЕДКОВА

Да затворим вече тая страница, казвате? 27 години след промяната още четем една и съща книга.

Вчера се опитах да затворя последната страница на „Власт и съпротива“ от Илия Троянов. Часове по-късно все още не мога да го направя. Усещам силна съпротива, поради властта, която тази книга упражнява над съзнанието ми.

Уж нищо ново, уж всичко си го знаем. Аз съм от поколението, което помни плакатите с черепи, обозначаващи местата на лагерите. Всички лица от прехода са ми познати – от новините, от лични срещи. В книгата ги видях отново, от същия ъгъл, но без мъглата на медийното лустро. Грозни са, уродливи и...същите като нас.

Книгата на Троянов не е претенциозен опит да се декларират позиции, както често се случва в творби на тази тематика. Писана е на немски, предназначена изначално за немската публика. Опитах се да си представя как германците приемат тази история – паралелния път на двама политически противници във времето на дивия и яростен ранен социализъм в България.

И осъзнах, че в Германия този сблъсък продължава – Източна и Западна Германия са държави-аналози на двамата герои от книгата. И до днес идеологическите основи на двата свята са антагонистични - въпреки промените, въпреки годините. Вината и несправедливостта нямат давност. Трудното е да определиш откъде започва вината и къде свършва справедливостта.

Константин Шейтанов и Методи Попов – главните герои във „Власт и съпротива“ - не са очертания на абсолютното добро и абсолютното зло. Не всичко е толкова просто, ясно и плоско.

Троянов е успял да сътвори живи и истински образи. Не клишета, познати от съвременните митологеми, в които дисидентите са ангелоподобни, а ченгетата – излезли преди минута от ада.

Шейтанов – протагонистът - е фанатично затворен в миналото си. Спрял в развитието си някъде около 20-тата си година, когато организира покушение срещу паметника на Сталин. Дребно младежко провинение, което в онези времена – началото на 50-те – се наказва със смърт. Или в неговия случай – с доживотен затвор.

Методи Попов – антагонистът в романа – е съученик на Шейтанов, който почти по същото време открива в себе си желанието за власт. Някаква, каквато и да е, но власт над хора.

Единият с порив да руши, никога не стигнал до етапа на градеж. Другият – с порив да гради собственото си издигане.

Ценностите са обърнати, разрушаването е благо, градежът – деструкция. Това е най-конструктивният поглед към близкото ни социалистическо минало. Троянов е може би първият съвременен български писател, който успява да го открие.

Тази подмяна на обществено равнище води до изкривявания и на лично ниво. Шейтанов се оказва човекът на миналото, непорасналият, неразвилият се, фанатично преданият на ранния си анархистичен устрем. Пренесъл го е в днешния ден, той е изкопаемото, той е трудният за разбиране.

Мъчителят, опортюнистът, консумиращият власт Попов е този, който продължава да върви напред, който развива света – своя и на хората около него.

Дори вътрешната символика загатва за развитието – само Попов оставя наследник. Внезапно появила се дъщеря, плод на лагерна оргия, незаконно дете от изнасилването на една жена, на цяла генерация. Незабравка – дори и името й е символ – идва да открие бащата, когото мрази, но става поредната му жертва. Невинността й не е отнета от физически инцест, а от отровата на цяла идеология, на властната безпардонност на духовните изнасилвачи. От отмъстител тя се превръща в копие на баща си. Това е вторият етап на подмяната, засягаща следващото, нашето поколение.

Присъствието на истински доноси и протоколи на ДС придава достоверност и документалност на този толкова символичен в същността си роман. Дистанцираността на документите е противопоставена на разказа от първо лице на двамата герои. Черно-бялото в сблъсък с нюансираността на човешката личност. Като мярка стоят, като разграфена линия за измерване на ценностите.

Най-страшното е, че всичко това – ужасите на лагерите, естественият начин, по който палачите оневиняват себе си, а жертвите носят вината си до края, човешките измерения на трагедиите – не изглежда нееднозначно ужасяващо. Нужна е съпричастност над нивото на разума, за да осъзнаеш, че прошката е престъпление.

Ето това никой не го беше казвал по този начин досега. Прошката е не просто престъпление към паметта, но и към бъдещето. Не наказанието има значение, а истината – това също е нова формулировка, сполучливо изведена от Троянов, без да я декларира директно.

Без истината, каза ми тази книга, никой няма да бъде невинен – нито жертвите, нито палачите. А истината е в хората, не в документите.

Имахме нужда от тази книга. Имахме нужда да я напише някой, макар и на друг език. Вероятно нашият, българският, е твърде натоварен с подменени значения.