ЛИТЕРАТУРНИТЕ ВОЙНИ КАТО ФАРС. РУСКОВ СРЕЩУ ГОСПОДИНОВ

СИЛВИЯ НЕДКОВА

Преди около 2 години българската литература стана свидетел на скандал между двамата най-четени автори – Милен Русков и Георги Господинов.

Спорът, воден задочно чрез медии и статуси, беше интелигентски груб и пълен със завоалирани (и не чак толкова) обиди.

Беше толкова сериозен, че предизвика намесата на издатели, читатели и други писатели.

Милен Русков тогава нарече Господинов част от „демократските свински черва“, болшевик в културата, един от „новите литературни ченгета“.

Господинов отвърна с привидно безадресни думи за избуялата завист.

Този скандал остана като граница, белязала завинаги два лагера. Трудно е тези „отбори“ да бъдат определени с една дума, защото всъщност барикадите между тях са на много места.

Днес този спор започна отначало, жужи отгласът му в средите, докоснати от литературата по някакъв начин. Русков нападна пряко Господинов, "врагът" засега мълчи.

Очевидно не става дума за завист и за търсене на слава и популярност – и Русков, и Господинов са изключително четени, обговаряни, търсени и ухажвани от публика и издатели. Те са колосите на днешната българска литература дори по отношение на комерсиалността – тиражите им са огромни, книгите им се купуват все така ненаситно години след първите издания.

И двамата автори получават сериозни литературни награди, които дори не намирам за нужно да изброявам – ще задръстят материала.

Тоест, не са лишени нито от пари, нито от награди, нито от внимание – обичайните причини за конфликт.

В случая става дума за нещо много по-дълбоко, което за улеснение ще нарека „сблъсъкът между интровертите и екстровертите в литературата“. Това обаче е само психологическият вътък. Има и социален – политиката (в най-общ смисъл) се проектира в този спор.

Като стил и отношение към писането Русков и Господинов са коренно различни. Публичните им активности също са на двата полюса – Русков е индивидуалист, който е интимизирал творчеството си до крайност, затворил го е в невидим процес, скрил е своето аз зад книгите си. Същевременно романът му „Възвишение“ е отглас от колективистичната представа на народа за самия себе си.
При Господинов е обратното – той е социално активен, защитава демократични ценности, не се бои да ги изразява и да става лидер на мнение в политическа среда. А романите и поезията му са индивидуалистично-дистанцирани, проекция на личността му в опозиция на всеобщото.

Тези разсъждения водят до привидно лесен извод – Русков и Господинов са огледален образ на самите себе си. Лявото в единия е дясно в другия.

Психологията – и научната, и популярната – твърди, че човек най-много мрази в другия това, по което му прилича. Това не е завист в оня букварен смисъл – стремеж към постигнатото от другия. Това е завист към огледалото, в което хем си същия, хем не си.

За съжаление именно тази свада, чисто психологическа, а не социална, както им се иска да изглежда, принизява творците до обикновени хора. С разликата, че те могат да формулират девиациите си красиво. Да ги обосноват така, както изграждат образите в книгите си. Могат дори да се идентифицират лесно с образа, който възприемат в центъра на скандала.

Но това е литературно творение, не истински конфликт. Дори и двамата писатели да не го осъзнават, те творят литература дори в публичните си изяви. Слаба литература, защото героите им не търпят катарзиси, не се развиват, не излизат от рамките, в които са вкарани от самото начало.

И Русков, и Господинов имат безспорно място в така повтаряния в последно време „български литературен контекст“. И двамата са маркери, по които ще се мери утрешната словесност. Но са и повтаряща се част от общата тенденция, валидна за нашата територия от самото създаване на българско писмено слово – враждата е част от самоидентификацията на творците тук. Разделянето на враждуващи групички, така деградивно и времеотнемащо, белязва цялата българска литературна история.

Проблемът е, че повторенията на историята обикновено са фарсови. А в епохата на социално-мрежовата вседостъпност, тихите фронтове стават кървави битки. С много кибици и с много люспи от семки покрай бойното поле.