МЛАДОСТТА ПЛАЧЕ ЗА МИНАЛОТО - "ПОСЛЕДНИТЕ БЪЛГАРИ", ДЕЛИЯН МАРИНОВ

СИЛВИЯ НЕДКОВА

Днес за около час прочетох мъничката книжка на един обещаващ млад човек - „Последните българи“, Делиян Маринов.

Тя е от „самиздатите“ - част от поредицата „Дракус“, обичайно посветена на фентъзи и фантастика.

Доколкото разбрах от самия писател, книгата е била отхвърлена с категорично и грубо мнение от едно от големите издателства. Било му е казано в прав текст да не се занимава с писане.

Като имаме предвид, че авторът е само на 23 години, подобно отхвърляне може да се третира като духовно престъпление. За съжаление, ненаказуемо.

Казах на Делиян, че няма да пиша за сборника му с разкази, защото не мога да бъда изцяло положителна.

Промених мнението си. Продължавам да смятам, че му е нужна много работа, за да стане истински писател. Но ще напиша няколко думи, за да изкупя греха на оня анонимен редактор, който се е опитал да го стъпче.

Сборникът „Последните българи“ е опит да се експлоатира емоцията, свързана с отмирането на изконни български символи – селото, фолклора, патриархалната традиция.

Темата е свръхпозната, много използвана и преекспонирана.

А когато върху нея се упражнява млад човек, който гледа на тия неща през дистанцията единствено на сантимента, а не на истинския спомен, картинката съвсем се изкривява.

Все пак Делиян Маринов е доловил нещо важно – истинската смърт на старото ще дойде, когато новото започне да плаче за него.

В този смисъл подобни творби са неизбежни. И болезнено полезни.

Стилизацията на селото, на старците, на традиционното е в стандарта – възрастните хора са страдалци, следващото поколение ги е изоставило, светът им се разпада пред очите ни.

Убедена съм, че никой не си представя връщане назад, най-малко самият автор. Той просто е доловил агонията и е изкрещял по свой си начин.

Има проблясъци, много интересни – като в разказа „Орисия“, където въпреки баналната схема на конфликта богати-бедни, има интересно избухване – доведеният до ръба на унижението старец разстрелва без жал всички участници в една оргия, виновни и невинни. Има интересно зрънце в този разказ, макар и оставено да расте сред неизскубани плевели. С малко повече редакторска намеса, с малко повече работа с автора, този усет към драматичното може да бъде овладян и впрегнат.

Впечатляващ е и есеистичният разказ „Самотата на вятъра“. Хубава ритмика, премерен език, неразпиляна емоция.

Най-доброто попадение е в първия разказ - „Пастирът“. Не толкова в историята, колкото в една тънка психологическа хватка, която ще ви доведе до изненадата на финала. Ето на този усет за внезапното трябва да наблегне Делиян Маринов.

Не искам да хваля излишно сборника. 

Не е велик, дори не е много добър. Но подсказва, че зад него има едно талантливо момче, което с много писане, много опит и много помощ от по-опитни от него може да открие гласа си.