събота, 20 август 2016 г.

КРИВАТА НА ХЪРВАТСКОТО ОЛИМПИЙСКО ЧУДО

Виолета Станичич 

Знам, че няма да повярвате, обаче аз много си падам по спорт. Гледам, стресирам се, боледувам, понякога просто толкова се нервирам, че трябва да напусна за да не се пръсна през гърба.Та сега с мъжкото мнозинство в къщи гледам Олимпиада като луда. Наясно съм с драмата в България. Един медал, добре че е тази героична боркиня - категория перушинка. Във втората ми родина, Хърватия, положението е точно обратното.

Тръгнаха със скромна кошница, а дотук - чудо. 9 медала, от тях пет злато.



Питат ме приятели: в какво е цаката? В организацията на спорта ще да е, сигурни са. Трудно е да се каже. Хърватия едва излиза от тежка 7-годишна рецесия, т.е. повсеместно затягане на коланите, принудителни икономии и огромна безработица. При младите - близо 50%. Това не се размина и на спорта.






Нещо повече. 4 от 5-та медалисти живеят на ръба на мизерията 


и това ясно се разбира и признава тук. (Единствено сега двойната олимпийска шампионка по хвърляне на диск Сандра Перкович живее комфортно, защото от години се състезава в Диамантената лига, в последния мандат даже беше депутат в Сабора, т.е. имаше заплата).


Какво е общото между всичките им шампиони? Бедни и амбициозни са. 


Сандра Перкович, преди да стане това, което е, беше дъщеря на самотна майка, отглеждана при невиждани лишения. После с помощта на втори баща, баби и дядовци я избутват до шампион. Заживя в собствена гарсониера чак като стана шампионка и общината на град Загреб й я даде.



Златните гребци братя Синкович - безработни. Тренират двуразово и живеят с олимпийска стипендия в цикъла до олимпиадата. (Чувам, че е 5000 куни, т.е. около 700 евро. Вярвайте ми, тотален минимум). 

Стрелецът Гласнович още по-голяма мъка. И той живее на олимпийска стипендия. Него дори не го устроили в МО, както е традицията за отбора по стрелба. Бедният, не е служил във войската, заради диоптър(!), което не му пречи да е олимпийски шампион, но не позволява да го вземат на работа в министерството като щатен военен.






И накрая - 21-годишната Сара Колак, която шокира всички като подобри два пъти собствения си рекорд и взе злато на копие.




И това момиче от бедна провинция - Лудбрег. За да има достъп до по-добър стадион, се мести да живее и тренира в Рийека. Оттам, хвала богу, я свързват със словенски треньор в Целийе, където пак се мести и тренира. Стипендията й не стига дори да живее в нормална квартира, та е в стая под наем при майката на треньора си. Има само две стари копия допреди месеци, та е на ръба с какво да тренира. Общината на град Рийека й купува няколко наскоро, а преди години като девойка едно й подарява Сандра Перкович. 

Какво да ви кажа? Както й да го гледаш, и в Хърватия не са ги оваляли в зелени банкноти.


Спорта тук има голям патриотичен, национален смисъл. Вероятно заради младостта на държавата, която си извоюва независимостта преди 20-ина години. 

Но спортистите им имат характер, бият се и вярват - не просто в билета за индивидуална реализация, ами в една по-висока, буквално национална кауза.


Сега, като се връщат олимпийците, обзалагам се, че ще има национално посрещане на централния площад Загреб с много хиляди народ.

Малки спортове, никакви пари, ама големи характери. 

Победата им е в главите.


Това ми е обяснението.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди няколко години, а вече повече от 2 години живее и работи в Хърватия. Публикуваме коментара й с изричното уточнение, че той отразява личното й мнение за приятелски кръг и няма никаква връзка с професията и институцията й.


Няма коментари:

Публикуване на коментар