КНИГАТА НЕ Е ПРОДУКТ, ВИСОКАТА ЛИТЕРАТУРА НЕ Е ЗА ВСЕКИ

ВАВИЛОНИЯ ПОЛИГЛОТОВА

"Кой казва, кой автор е добър? Аз мисля, че това са читателите! Ако един автор е добър ще има много читатели и тиражът му няма да е 500, а 50000."

Йорданка Петкова

Афористичният отговор на подобно твърдение, би гласял:

Твърде пазарно,
за да е вярно.

Ако беше така, най-големите поети на България щяха да са текстописците на чалга. Понеже текстовете им се харчат като топъл хляб. И обратно - Ван Гог не би бил никакъв художник, защото приживе не е продал почти нищо. В изкуството, ако действително става дума за изкуство, пазарът е неадекватен регулатор. Той е адекватен само там, където става дума за продукти.

Но смисъла, прозрението, дълбочината, красотата, автентичността, съпреживяването, вътрешно присъщи на изкуството като специфична човешка дейност, няма как да бъдат сведени до продукт.

Купувачът на домати е просто потребител. Купувачът на книги, /респективно читател/ е в двусмислената позиция едновременно на потребител, доколкото купува някакво книжно тяло, едновременно на меценат, доколкото инвестира пари, благосклонност и доверие в едно начинание, което лично за него може да се окаже незадоволително. Във втория си план, той е обвързан ценностно, заявява съучастие към самата дейност на творене, което го различава от стандартния потребител на продукти. Той не е потребител на някаква предметност, а - точно обратно - е съучастник в един процес на разпредметяване. Ако обмисли обаче честно ролята си на съучастник, ще открие, че тя го въвлича в едно изискване за относителна и все пак все по-повишаваща се читателска и естетическа компетентност. Че той до голяма степен носи наред с автора отговорност за нивото си на рецепция. Че с преценката си за даден текст, картина, музика казва колкото за произведението, толкова и за самия себе си.

Потребителят на продукти може да си позволи некомпетентност, той е необвързан.

В такъв случай той ще се довери на авторитета на съседката, че на еди коя си сергия доматите са страшни. Читателят на книги непрекъснато трябва да поддържа своята компетентност. И тъй като от Сократово време ни е известно, че колкото повече разширяваме кръга на познанието си, толкова повече увеличаваме допирните точки с огромните области на незнанието, ефектът ще е в полза на една винаги подпомагаща разпредметяването условност. Но и в една по-голяма сигурност в онова, което наистина знаем. Едва от това равнище, предполагащо честно осъзнаване на собствената ни некомпетентност, е възможно да преодолеем инфантилния и честолюбив бунт на личната ни неграмотност и бихме потърсили специализирано становище - на критици, на литературоведи, на изкуствоведи. Обосновано и поради това с определена степен на универсалност становище, а не частното мнение на съседката. Бихме били на равнище да разбираме дадена обосновка и на свой ред да я четем критично. И ако се позоваваме на авторитет, дошъл по линия на аргументацията, то това ще е качествено различен авторитет от онзи, дошъл по мнение, ревю, шумотевица.

Трябва ви поне малко от малко специалист, за да схванете ядрената физика. Не знам защо се приема, че нещата в изкуството са по-малко сложни. Отдавна не са, в което и да е изкуство. В текста си, публикуван наскоро, Виолета Станичич е права за липсата на именно такъв филтър. И едновременно с това казва без да иска нещо много важно за себе си: че все още не е култивирала естетическата си сетивност дотам, че след първите десетина страници да е наясно дали да хвърли книгата или не. Нали не очаквате добрият сомелиер да пие цяла чаша вино, когато от глътка-две му е ясно, че то не струва. А четенето все повече е занаят за сомелиери, практикуването му като квартално пиянство води до онзи махмурлук, който тя е получила. А го е получила, най-вече защото чете като потребител.

Но е тъпо да търси проблема в издаването и самиздатите.

Първо, това е друго, подестетическо, търговско равнище. Имахме преди двайсет и повечко години дирижирано книгоиздаване и тъпотиите не бяха по-малко /сив поток му се казваше тогава/, както и прекрасните, подминавани автори.

Възможността за издаване е само почва. Нека на тази почва расте всичко. Второ, това е същия нагон, с който бихме забранили домашните или среднокачествените вина. Не, не бива да ги забраняваме, без тях най-вероятно няма да имаме и хубави такива. Хемингуей казва нещо в смисъл, че романите на някои слаби автори служат на добрите автори да напишат две или три свястни изречения.

Има някаква здрава органика в това, някакво "гниене на листата", които наторяват почвата, та когато дойде пролетта всичко отново да нацъфти.

А че е необходимо да се говори, пише, образова, да се изгражда система от все по-фино пропускливи критически филтри, да се подготвят "сомелиери" и думата им да се чува, т.е. да се създава ценностна йерархия - това е несъмнено.

Но и да не се заблуждаваме - високата и добрата литература винаги ще бъдат достъпни за малцинство, така както и ядрената физика.

За да четеш Пруст се иска доста сериозна предварителна и нюансирана култивация на естетическите сетива и всеотдаен отказ от потребителската нагласа. За да четеш Сиромахов, се иска тъкмо потребителско отношение. Нормално - той не предлага литература, а продукт, опакован като литература.

Чудя се дали би сработил един парадоксален пазарен подход, а именно - литературно качествените автори да се продават на възможно най-ниски цени.

За сметка на това графоманските излияния да бъдат полагани в зоната на финансовата полупосилност. Това чисто технологично, освен че би изтласкало ерзац-произведенията, би привилигировало не просто литературните творби, но и би спомогнало косвено за възпитаване на естетически вкус, посредством достъпност и евентуално повишена четивност. Разбира се пак остава въпросът кой преценява, но ми се струва че в тази утопична на пръв поглед хрумка има хляб.
За финал - илюстрация от премиера на един високо продаваем автор - Августин Господинов. Влизате в салона, а той е претъпкан. Предимно с девойчета /девойчета? а дано, ама надали/ между 16 и 19 години. Напомнят донякъде фенки на някоя група. Слушаш ги за какво и как си говорят и схващаш, че нямат идея защо са тук. Всъщност имат - не е заради никаква поезия. По някакъв начин е фреш и фешън. Хормонално стремление да се докоснат до хубавеца-плейбой, да преживеят на живо пуберитетната си представа за духовността като естраден успех. Междувременно слушаш разговори в неовладян и доста писклив гласов регистър за някакво суперяко червило, за някакво "мноо яко напиване" и как тая скапанячка Мануела трябва да бъде оскубана, щото представяш ли си, опитала се е да сваля Александър. Дечурлига!.. Издателката те вижда и се учудва: ти какво правиш тука?

Това само по себе си е оценка за художественото измерение на предстоящото събитие. Тя е опитна и няма илюзии.

Има обаче бизнес, който трябва да върви.

Такъв е и сценарият - няколко внимателно подбрани, за да импонират тъкмо на тази публика имена, казват няколко кратки думи, за да не дотежават и да не прекаляват с естественото нетърпение на шестнайсетгодишните. После Августин, който всъщност е Илиан, пуска в ход чара си. Флиртува от сцената с публиката и между другото наистина го умее. Температурата сред девиците се покачва. Той им чете любовни стихове. Те ахкат. Задават му въпроси, доста далеч от поезията, но за сметка на това дълбоко в личното. Половината въпроси приличат на ръце, посягащи да го разсъблекат. Другата половина са откровени актове на готовност за саморазсъбличане. Той умело пази една еротична дистанция, на която не пропуска да закача винаги стръв. Те кълват и истерясват все повече. Не мирише на интелектуалност, наистина, но пък цари една опияняваща оргиастичност. Няма лошо. Ако от 200 кокошчици, поне 5 този оргиастичен спомен отведе след години на друга поетична премиера и там по силата на годините вземат да се запитат що е то поезия, не е малко. Сега и тук продажбите са превъзходни. Издателката е доволна. Авторът е доволен и под светлината на прожекторите раздава автографи. Прелъстената млада публика също е доволна.

Задоволяването се е състояло. Успехът, може би, се е състоял. Поезията - не.

Толкова за продаваемостта и добрите автори.

Бел. Ред.: Авторката е публикувала текста в профила си във Фейсбук. Препечатваме го с нейно позволение като продължение на темата за българската литература днес.

Ние питахме Вавилония Полиглотова, която е регистрирала профила си във Фейсбук съвсем наскоро и очевидно битува под псевдоним, кой се крие зад това име. Засега нямаме отговор. Очевидно Вавилония е прекрасно образован и дълбоко информиран "глас" от литературно-издателските среди, който не иска си навлече същите бури и лични нападки, каквито се случиха на В. Станичич. Ние принципно не желаем да публикуваме анонимни мнения, ревюта и да работим с тролове, но това очевидно е различен случай, в който анонимният глас от сърцевината на литературната критика има много и то твърде ценни неща за казване. Така че приемаме Вавилония като сестра на митичната Рада Барутска и се радваме на нейния свеж изгрев.