КОГАТО КРИТИЦИТЕ СА ПО-ДОБРИТЕ ПИСАТЕЛИ

СИЛВИЯ НЕДКОВА 


Не крия слабостта си към авторите-ерудити.

Тези, които успяват да ми доставят с книгите си едновременно интелектуален екстаз и емоционална наслада.

Писатели като Еко, Борхес, Пърсиг, Сомоса...

Прочетох книгата на проф. Валери Стефанов „Любовни истории във Вавиланската библиотека“ и към споменатите вече екстаз и наслада се прибави и гордост от факта, че има български автор, който спокойно може да се подреди в тази моя лична класация.

Книгата е необичайна – сборник от разкази, вариации на една и съща старозаветна легенда. Всяка част е написана с езика, образността и дори с героите на шестима велики – Хашек, Кафка, Платонов, Борхес, Селинджър и Пърсиг.

Не съм професионален литературен критик, въпреки образованието си на филолог. Не мога да направя дълбочинен научен анализ на кратката – само 194 стр. - но огромна книга на проф. Стефанов. Ще разкажа за това, което аз видях и усетих в нея, с надеждата още някой да отвори тези страници и

да изпита същото литературно щастие.

Това е книга, в която писателят се превръща в актьор. Влиза в образ, изпълва го със себе си и го пресътворява. Изключително трудна задача, защото трябва да съумееш едновременно да запазиш гениалността на оригинала, но и да съхраниш собствената си идентичност.

Колкото и странно да звучи, това е по силите само на литературен критик,

тоест – на човек, така добре познаващ механизма на повествованието на другите писатели, че да може да го разруши и събере отново. Проф. Стефанов е един от най-добрите литературоведи у нас. А вече без всякакво съмнение мога да твърдя, че е и един от най-добрите писатели.

В този карнавален паноптикум се повтаря в безкрайно огледало легендата за Давид и Вирсавия, от чиято връзка се ражда Соломон – вечният символ на човешката мъдрост.

В тази легенда е закодиран и най-древният архетип, свързан с първобитните инстинкти – на насилника, алфа-мъжкаря, който отнема жената на слабия, за да предаде генетичната си нишка във вековете. Самата структура на книгата повтаря легендата в себе си чрез вплитането на литературния ген на няколко велики писатели в този мит и поредното му репродуциране в нова литературна тъкан.

Вълнуваше ме истински начинът, по който Валери Стефанов грабва езика на литературните гиганти и започва да го преоформя и възпроизвежда. Всички те са писали на различни езици, стигнали са до нас чрез преводите, които познаваме. Безсмислено е да се префасонира пряко оригиналът, читателите на български няма да го оценят. Затова се е стигнало до репродуциране на репродукцията – постмодернистичният принцип, който изцяло преоформи начина, по който възприемаме изкуството.

И тук идва още едно ниво на удоволствието

– когато осъзнаеш как Стефанов е успял да предаде дори терзанията на преводача. В частта на Платонов, например, е запазен оня трудно преодолим руски словоред, който не се е подчинил на усета на българския преводач и е останал като привнесена характерност в превода на „Чевенгур“, например.

Докато четях, се чудех какво ли е да се опиташ да живееш в главата на Борхес. Да бродиш из безкрайните лабиринти на съзнанието му, да говориш езика му и да проникваш във всичките му вселени. Като в лабиринта на Минотавъра. Но Валери Стефанов очевидно е хванал нишката и е успял да го преброди, а и да говори за него със същия мистично-философски патос.

Интелигентната лудост на Пърсиг и Кафка, небрежно-сардоничната сатира на Хашек, дистанцираната дълбочина на Селинджър – всичко това е живо в „Любовни истории от Вавилонската библиотека“.

Митът е претърпял метаморфоза, възраждане, пречупване и преоформяне. Авторът е превърнал основния му код в база за препрограмиране на митичната същност, като я е обвързал едновременно с извора и делтата на повествователния поток.

Някъде по средата на книгата усетих, че не мога да продължа, без да спра за малко. Не за друго, а защото

наистина изпитах екстаз – на ниво отвъд нормалната емоция от четенето.

 Не ми се налагаше да анализирам думите, усещането за цялата тази многопластовост се раждаше само, без тежък междинен анализ, без интелектуална дистанцираност.
Това ми се случва рядко и с много малко книги – задъхване от удоволствие.

За мен проф. Валери Стефанов е един от модерните класици – не български, а световни. Защото книгата е написана някак на игра, с лекота и непринуденост, същата, която се усеща в гласа на оперните гении, когато преодоляват немислими за обикновените хора тонове. Този литературен експеримент не е по силите на всеки добър писател.


 Вече казах – трябва да си добър в писането, но и перфектен в критичния и аналитичен поглед, за да го сътвориш.

СП. "ЖЕНАТА ДНЕС"