ЛОВЪК РОМАН, АМБИЦИОЗЕН НЕУСПЕХ (ПОРЕДИЦА "ПЕРОТО 2016")

ВИОЛЕТА СТАНИЧИЧ

“Щъркелите и планината” на Мирослав Пенков е елегантна книга, написана с красив език и впечатляващ стил от много умел и интелигентен литературен занаятчия.

Това е книга, която е навързала в една “фабула” няколко линии на митове, фантастични и реални истории, народни легенди и дори малко преговор на новата история, от определен личен ъгъл.

Мирослав Пенков буквално е употребил всички трикове, които един писател може да измисли и да отрепетира в курсовете за художествено писане, каквито сам води.

Поради безспорния му литературен талант и изящна начетеност, книгата е повече от богата. Началната сцена с пясъчната буря е наистина като класика как се пише роман, повече от впечатляваща. И това е долу-горе всичко хубаво, което мога да кажа за книгата.

Самата книга е лишена от вдъхновение 

(и собствен дух), загубва се в прекалено многото линии и номера - през легендата за Атила и Лада, сагата за нестинарите, преданието за специалната територия “хасекията” по времето на турското робство, до темата за миналото, неговото откриване и “прощаване”, различните му интерпретации, през главната линия за закъснялото сближаване на дядото и внука-емигрант… (Последния да затвори вратата.

Освен интересния с противоречивостта си образ на дядото, всички останали са повече от повърхностни и еднозначни: като започнем от самото внуче-емигрант в Америка, чийто характер, лично развитие остават една мистерия (сърцето му пада пронизано от първото момиче, което среща в най-глухото място на Странджа?! След живота в САЩ! Хайде де. А може ли да разберем защо? Не, не ни се полага), през имама-архиврар, любимата Елиф и кой ли още не. Даже не искам да започна да задавам въпроси за Елиф, уж е потисната туркиня в затворено семейство и нейният абсолютно повърхностен опит за преименоване в българка, като акт на лична еманципация, след което заминава за нов живот…в Турция.

Психологическото развитие на героите не е най-голямата сила на този, иначе умно написан, роман. 

Но езикът е великолепен 

(свалям шапка на автора, че я е пренаписал на български, и то на толкова красив и автентичен български) и го укорявам за умалителните (американчето, ямичка, Орханчо, пътечка…) – нямат край.

Видимо са търсени паралели между реалното и историческото, митовете и надреалното, с красива или шокираща символика. Аз лично сякаш се уморих от романи, които дълбаят едни и същи източници на вдъхновение (екзотика?): нестинари, самодиви, митове за Дионис или Орфей, съкровища, легенди за хайдути, съдби на границата (най-често между Отоманската империя, понякога на оцеляването). Човек може вече схема да начертае с основните линии и теми, които упорито се експлоатират с цел очароване на неизкушения читател. В дадения случай все пак трябва да признаем изключителното богатство. Всичко е употребено, плюс вещиците от Салем.

Сигурна съм, че това ще е amazing journey за средностатистическия чужд читател, което вероятно е прекрасно. 

Повече от достатъчно.

Разбирам, че скритата мисъл на редакторите е да представят първия роман на Мирослав Пенков като творба на един нов Халед Хосейни, специфична, локална история, която съдържа универсална емоция и послание, с малко нюанси на истинската Елиф (Шафак). Но поради липсата на автентична вътрешна мотивация, страст, може би дори и заради непознаването на историята, която си доизмисля, просто не се е получила, магията я няма.

С две думи - амбициозен и ловък роман.