СИЛВИЯ НЕДКОВА
Когато нещо е обявено за шедьовър от председателя на журито
на "Ман Букър", тръгваш към него със страхопочитание. Естествена
реакция.
И аз така отворих "Тесният път към далечния Север"
на Ричард Фланаган. Бях готова за шедьовър, за нещо изключително.
Да, безспорно е хубава книга, с изящен език и въздействаща
тема. Но не е нито шедьовър, нито най-доброто възможно.
Достойнствата й са няколко - интересна структура, която не
следва хронологията на събитията, а създава усещане за хаотично припомняне -
така, както човек си припомня живота си на пресекулки, прескачайки от един миг
в друг. Елегантно използване на изключително красиви хайку от класическата
японска поезия в ключови моменти от повествованието. Сложни образи, добро
проникване в дълбочина и изследване на мотивацията зад действията на героите. В
това наистина Фланаган е много добър.
Изключително е и умението му да рисува картини - някои
моменти в книгата са въздействащи точно защото описват визуална картина до
последния детайл, много красиво и много подробно, максимално улеснявайки
читателя.
И заедно с тези достойнства на книгата се натрапват куп
недопустими за "шедьовър" проблеми.
Умозрителност - Фланаган ни разказва какво се случва в
мозъците на хората, не го показва. Буквален е в психологическото проникновение,
твърде подробно и детайлно вади мисловния процес, без да го метафоризира и без
да остави на читателя свободата сам да стигне до откритие.
Свръхорнаментика в езика - толкова витиевати фрази на едно
място, толкова много заврънтулки. Преднамереността, желанието да се украси
простичкия разказ с арабески се усеща непрекъснато и дразни понякога.
Натрапчива образност - когато открие въздействащ визуален
образ, Фланаган не спира да го използва. Например, в описанието на
изпосталелите хора в лагера повтаря точно шест пъти за шест различни души как
анусът им изпъквал между кокалестите им крака. Първият път е ок, втория - също.
На третия път става ясно, че това не е някакъв специален символ, а просто
емоционална дъвка. Открил го е като образ, разбрал е, че е нещо уникално и не
се е посвенил да го повтаря, за да поддържа емоцията - нещо средно между
отвращение и съжаление.
Фактологически грешки - когато пишеш хаотичен роман,
дисциплината при проследяването на повествователните нишки и събитията в
различните му части е задължителна! Първоначално в един силно въздействащ
момент Фланаган разказва как тръбачът Джими Бигалоу умира след трети инсулт с
тръбата в ръка, изсвирил за последно лагерната песен. (стр. 244). На финала
същият този Джими Бигалоу умира на 94 години, хранейки птици, а тръбата е
забравена в гардероба. (стр. 416). И двете картини са изключително силни, но се
изключват взаимно. И това разбива усещането на парченца разочарование.
Същото е и с железопътната линия - не едно място се казва,
че джунглата я поглъща недовършена, а на друго - че през нея минава влак, чийто
локомотив се пази и днес.
Плоската любовна история вече е спомената от почти всеки,
чел романа. Финалът й също е оплескан, според мен. Разместени са ключови
моменти - разкритието, че Ейми е мъртва, идва в повествованието след
откритието, че Ейми е оцеляла.
Не бих искала да давам спойлери повече, отколкото вече
дадох, но има и още завръзки в книгата, които са прескочени, пренебрегнати и
недовършени. Като истинската връзка между Дориго и Черничкия - важен елемент,
който обаче потъва в нищото, разкъсан между началото и финала на романа.
В крайна сметка реших, че не искам да причислявам книгата
към разочарованията си. Има безспорно уникални неща в нея. Просто трябва да се
внимава с определението "шедьовър".
Няма коментари:
Публикуване на коментар