Преди две години на
този ден си отиде Поетът.
Владетелят на римите,
ритъма, чувството, топлината, свободата,
човещината.
Всеки спомен за Валери
Петров неизбежно е придружаван от негов
стих. Но как да изберем едно от всички
неща, които са ни топлили през годините?
Поетът с очи на дете е самата Поезия. Тя
не съществува в отделни негови стихове,
нито в простичките рими и в ритъма, дето
напомня на пулс. Тя е самото му присъствие,
дори когато вече отсъства.
Валери Петров остана
в детския смях по следобедните улици.
В капките дъжд по прозореца в топла
есен. Остана в изящната прах по театралните
сцени като въплъщение на отговора „Да
бъдеш“ след оня въпрос, който всички
научихме от неговия превод.
Разпилян на спомени в
хиляди сърца. Познат дори на тези, които
минават покрай поезията и драмата със
затворени очи. С лекия присмех на обичлив
старец и с почудата на вечно дете –
нашият Валери Петров. Нашият летящ
човек. Нашият. Моят.
Никой друг български
писател не е бил толкова по домашному
разпознаваем, интимен и близък. Никой
друг не е превръщал ежедневието в
поетична мелодия така естествено, сякаш
просто диша. Никой друг не е пълнил
думите с толкова обич, че да има за
всички, за абсолютно всички.
Поете, не искахме патосът
да завладее думите за теб, защото ти
беше отрицанието на патоса. Не сантиментален
спомен, а отглас от твоята обич искаме
да ти върнем. Тук си, нали? Ето така:
И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо бил гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.
И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо бил гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар