СИЛВИЯ НЕДКОВА
Това не е случайна констатация. И не става дума само за
образователен недостатък или страничен ефект от пазарната икономика.
Смъртта на метафоричното мислене е най-революционната
промяна за света. Най-тъжната също.
Разбира се, все още има рицари на иносказанието, на
съотносителните разсъждения. Донкихотовци, които знаят, че вятърните мелници са
метафора. И затова успяват да ги победят, заобиколени от присмеха на
плосковиждащите.
Но масата, болшинството, пролетариатът – те вече не разчитат
притчи. Нито в живота, нито в литературата.
За да не сгрешим нещо в понятията, трябва да уточня, че
притчите не са онези умилителни истории, в които някой будистки монах
разкрива тайните на живота чрез взиране в някоя жаба.
Не, притчата е начин да кажеш
много чрез малко. Да накараш някой да потърси сам смисъла чрез взиране в една
дума. Да кажеш „вяра като просено зърно“ и да разчиташ, че вярващият сам ще
открие колко голямо е това просено зърно според собствените му мерки.
Метафоричното мислене е направило възможен Ренесанса. Когато
си заобиколен от аскетични праволинейни свещеници, някак трябва да кажеш на
хората колко са важни, без да бъдеш анатемосан. И се ражда гигантска творба
като „Гаргантюа и Пантагрюел“, например, фарсова, безподобна, улична и привидно
груба, зад която прозира присмехът на метафорично мислещите над едноизмерните.
Едва ли Рабле е предполагал, че ще дойде ден, в който рожбите на хуманистичния Ренесанс ще обявят творбата му отново за противна на добрия вкус. Ще я нарекат отвратителна и пълна с груби думи и образи. Ще поискат изваждането й от световната класика. Неаргументирано, категорично и безапелационно. Безнаказано ще заявят, че поради хуманистичния строй на света, най-важно е какво мисли Човекът. И забравят, че наистина е най-важен човекът, но не в първо лице единствено число. И че точно това им е казал Рабле чрез героите си преди 5 века.
Днес се раждат творби, в които метафорите и притчите са
заменени от
хиперболи и сладникави клишета.
Залети сме от ерзаци – написани думи
върху бели страници – които наподобяват литература. Толкова са много и толкова
лесни за усвояване, че заливат с калните си наноси книжната река и вместо книги
имаме плавеи. Масовата литература, бързата фаст фууд книжнина замества
истинската книжовност. При това го прави зад маската на просветителска мисия –
актът на четене в общественото съзнание днес е по-важен от акта на натрупване
на знания и познания. Все едно е достатъчно да говориш, без значение какво
казваш.
Писачите, усетили престижността на занятието и представящи
се за писатели, стават все повече. Но като при всяко излишество, качеството им
пада стремглаво.
Наскоро Роси Бехова постави в най-голямата фейсбук група
„Какво четеш“ изключително важен въпрос – кога и къде изчезнаха онези творци на
литература, които боравеха с цивилизационни кодове. Сред четящите – по
презумпция интелигентни хора –
само неколцина разбраха колко е важен този въпрос.
Днес метафората „цивилизационен код“ се разчита като
„шифърът на произволен Леонардо“. Читателите търсят съспенс, а не сапиенс.
Писателите им дават комикси, маскирани зад думи. Не се стимулира дълбаенето с
мисъл в текста, гони се бройка – издадени и прочетени книги. Световъззрението,
което се концентрира около личността, поощрява единствено аз-мисленето.
Когато
основен девиз на времето е „Бъди себе си винаги и на всяка цена“, а не „Бъди
по-добър от себе си и се развивай и променяй“, шансът да се търси в изкуството
нещо повече от временно спасение от скуката намалява рязко. Не
самоусъвършенстването, а забавлението стана цел. Изкуството и литературата в
частност се опират вече само на емоции, създават и хранят временни страсти. Не
задават въпроси, дават отговори на банални питания, създават усещане за
божественост на авторите, а читателите се заемат да оценяват временните си
богове. Разрушена е основата на притчовата действителност, липсва х-бозона на
изкуството.
Има само бързо самозадоволяване, мозъчна мастурбация чрез изкуство.
Потребителите му дори не се стремят да отричат този факт, напротив – гордеят се
с него. „В центъра на битието е Човекът, а този Човек съм Аз.“
Литературата е виновна да се докараме до тази максима.
Бързата литература, сладката, от която мисленето става лениво. Пристрастяваме
се към нея като към захарта.
Не че не е нужна. Но не може – както в дневната диета – захарта да бъде ежедневие, мерило за хранителност, база за растеж. И подсладителите нагарчат. А старите хора казват „байгън“.
Не че не е нужна. Но не може – както в дневната диета – захарта да бъде ежедневие, мерило за хранителност, база за растеж. И подсладителите нагарчат. А старите хора казват „байгън“.
И така, метафоричното мислене умря. Защото в метафорите „Аз“
е смешно, когато не е в корелация с „ти“ и „ние“. Защото литературата затлъстя
– твърде много писатели, твърде малко книжовност.
Този коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриванеСтрахотна статия. Може би твърде песимистична, но в крайна сметка това е реалността. И все пак аз продължавам да си чета Радичков и да го препоръчвам на хората, които не са го чели, защото мисля, че само като не се отказваме от метафоричното мислене, ще го запазим живо до момента, в който то отново стане на мода. Все пак след всяко Средновековие следва Ренесанс.
ОтговорИзтриванеАктуална и крайно необходима статия!Залива ни едно изящно словоблудство, което агресивно се афишира, рекламира дори от авторитетни издателства и литературни конкурси. Слава Богу, че имаме свободата да избираме да четем или - не.
ОтговорИзтриване