събота, 20 август 2016 г.

ПОЧТИ ШЕДЬОВЪР - ВЕСЕЛА ЛЯХОВА “БЕЖАНЦИ”

  Виолета Станичич 

За първи път от две години насам (и след Яна Букова) попаднах на впечатляващо произведение, излязло от женска ръка. И въпреки това “Бежанци” не е ни най-малко женска литература. Това е изключително сериозен, качествено проучен, дълбок и комплексен роман за един от избегнатите и премълчавани периоди (и теми) в нашата история. (Заглавието ви казва всичко. 40-те години, Егейска Македония). Не съм съгласна нито с паралелите с Димитър Димов (формални и повърхностни – поради епохата и поради “идеологическите елементи” и разсъждения), нито с определенията за сага.

И не харесвам ревюта, в които клиширано се пише “За този роман много ще се говори…”


Ами хайде да говорим наистина.

Този роман има потенциала, вътрешната задача и мащаба да бъде едно от задължителните четива на съвременната българска  литература. Занимава се с изключително важна и болезнена тема, която май влиза в обръщение само кампанийно и с теснополитически цели. Какво знаем и ние, по-новите поколения, за счупената съдба на бегълците от Беломорието въобще? За гигантските им човешки драми, за серийните издевателства със съдбата им, за историческата несправедливост?

Този текст третира темата по точно обратния на политиците начин: с изключителна, документална прецизност, убедителна автентичност, без романтика или приповдигнатост. Има известна идеологизация и нравоучителност (примерно спора за справедливостта срещу демагогията, за системното невежество на покълващия комунизъм, брониран със самоувереност), но не доминират или се натрапват прекомерно.

Това е исторически роман, който се мери със сянката на Железният светилник и Преспанските камбани на Талев. Казвам мери, а не надскача, защото и в него си личат дефектите на недоста-тъчнато завършване.
Напоследък все повече се замислям за ролята на редактора, който не трябва да е коректор или рекламен агент, а буквално движеща сила един текст с потенциал наистина да намери “себе си”. Колко много има в тази книга и колко още малко е трябвало за да стане завършен шедьовър…

Независимо, че главния герой в нея са хората от драмското село Кобалище, цялата им група всъщност, в книгата прелива от интересни и пълнокръвни образи, от техните истории, преживявания и емоции. И въпреки това има моменти, в които ги изоставяме за 100-200 страници, прескачаме години или емоционални епохи от развитието им (Елена, любовникът й Аргир, Борис, който изведнъж пред края става обаятелен, дори и основополагащата баба Катина). Връщаме се за да преговорим накуп какво е станало с тях, понякога да ни го (раз)кажат, а не да го видим и усетим. Други, също толкова интересни (Неда, мъжът й Катаулов, адвокатът Германов, комунистът Господов) се появяват изведнъж, към средата, после пак изчезват или преживяват странни градации, на приливи, чак “подскоци”.
Колко малко е трябвало да бъдат дообмислени, избистрени и изведени още по-пълнокръвно и последователно, а структурата “пипната” и фино балансирана…

Да не говорим, че тези 700 (и то недостатъчно даже) страници плачат да се разделят, природно, “преди” и “след” преминаването на границата, на границите на времето всъщност…

Нужен е бил един доброжелателен адвокат на дявола, който да е сочел, питал, противоречал, изисквал…Липсва ми съвършенството на тази мащабна картина, което е останало само на крачка.

Но не ме разбирайте погрешно. И така аплодирам този ценен и важен исторически роман, който блести сред толкова много плява в пустинята от страници…

Няма коментари:

Публикуване на коментар