сряда, 31 август 2016 г.

КАКВО ЧЕТЕ ЮЛИЯ СПИРИДОНОВА - ЮЛКА

Юлка е писател с история – има зад гърба си много книги за деца и тийнейджъри и над 400 сценария. Тя е организатор на инициативата „Кой обича приказки“ на Столичната библиотека и на кампанията „Където живеят деца, трябва да има детски книги“, която събира и дарява нови заглавия на домовете за деца, лишени от родителски грижи. 
Ето какво разказва Юлка за литературните си вкусове:

Какво четете в момента?

Както винаги, много книги едновременно – „Дни на самота“ на Елена Феранте, „Тук няма място за старци“ на Кормак Маккарти, „Сто години суета“ на Миряна Башева“ и „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн.

Коя е книгата, която бихте препоръчали на приятелите си да прочетат?

„По слънчевата страна на улицата“ на Дина Рубина, за мен това е шедьовър.

Коя е любимата ви детска книга?

О, страшно много са. И стават все повече. Последните детски книги, които много ми харесаха, са книгите на Ева Ибътсън, на Ю Несбьо, „Не е честно“ на Виктор Самуилов.
Коя книга ви кара да се заливате от смях?
През последните месеци – романите на Едуардо Мендоса.

А коя ви разплаква?

Последната книга, на която плаках тайно, беше „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак.

Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ви хареса, а въобще не ви е допаднала?

Някак все по-трудно си харесвам книги, станала съм много капризен читател. По-скоро се случва да харесам книга, към която съм била подозрителна.

Коя е книгата, която бихте искали вие да сте написала?

Понеже знам колко труд и живот се хвърлят в едно произведение, дори не смея да си помисля за такова нещо. Голям противник съм и на писането на продължения от други автори.

Коя е героинята, с която най-много си приличате?

Краставото жабче от „Бъди ми приятел“.

КНИГАТА НЕ Е ПРОДУКТ, ВИСОКАТА ЛИТЕРАТУРА НЕ Е ЗА ВСЕКИ


ВАВИЛОНИЯ ПОЛИГЛОТОВА


"Кой казва, кой автор е добър? Аз мисля, че това са читателите! Ако един автор е добър ще има много читатели и тиражът му няма да е 500, а 50000."
Йорданка Петкова


Афористичният отговор на подобно твърдение, би гласял:
Твърде пазарно,
за да е вярно.
Ако беше така, най-големите поети на България щяха да са текстописците на чалга. Понеже текстовете им се харчат като топъл хляб. И обратно - Ван Гог не би бил никакъв художник, защото приживе не е продал почти нищо. В изкуството, ако действително става дума за изкуство, пазарът е неадекватен регулатор. Той е адекватен само там, където става дума за продукти.
Но смисъла, прозрението, дълбочината, красотата, автентичността, съпреживяването, вътрешно присъщи на изкуството като специфична човешка дейност, няма как да бъдат сведени до продукт.
Купувачът на домати е просто потребител. Купувачът на книги, /респективно читател/ е в двусмислената позиция едновременно на потребител, доколкото купува някакво книжно тяло, едновременно на меценат, доколкото инвестира пари, благосклонност и доверие в едно начинание, което лично за него може да се окаже незадоволително. Във втория си план, той е обвързан ценностно, заявява съучастие към самата дейност на творене, което го различава от стандартния потребител на продукти. Той не е потребител на някаква предметност, а - точно обратно - е съучастник в един процес на разпредметяване. Ако обмисли обаче честно ролята си на съучастник, ще открие, че тя го въвлича в едно изискване за относителна и все пак все по-повишаваща се читателска и естетическа компетентност. Че той до голяма степен носи наред с автора отговорност за нивото си на рецепция. Че с преценката си за даден текст, картина, музика казва колкото за произведението, толкова и за самия себе си.
Потребителят на продукти може да си позволи некомпетентност, той е необвързан.
В такъв случай той ще се довери на авторитета на съседката, че на еди коя си сергия доматите са страшни. Читателят на книги непрекъснато трябва да поддържа своята компетентност. И тъй като от Сократово време ни е известно, че колкото повече разширяваме кръга на познанието си, толкова повече увеличаваме допирните точки с огромните области на незнанието, ефектът ще е в полза на една винаги подпомагаща разпредметяването условност. Но и в една по-голяма сигурност в онова, което наистина знаем. Едва от това равнище, предполагащо честно осъзнаване на собствената ни некомпетентност, е възможно да преодолеем инфантилния и честолюбив бунт на личната ни неграмотност и бихме потърсили специализирано становище - на критици, на литературоведи, на изкуствоведи. Обосновано и поради това с определена степен на универсалност становище, а не частното мнение на съседката. Бихме били на равнище да разбираме дадена обосновка и на свой ред да я четем критично. И ако се позоваваме на авторитет, дошъл по линия на аргументацията, то това ще е качествено различен авторитет от онзи, дошъл по мнение, ревю, шумотевица.
Трябва ви поне малко от малко специалист, за да схванете ядрената физика. Не знам защо се приема, че нещата в изкуството са по-малко сложни. Отдавна не са, в което и да е изкуство. В текста си, публикуван наскоро, Виолета Станичич е права за липсата на именно такъв филтър. И едновременно с това казва без да иска нещо много важно за себе си: че все още не е култивирала естетическата си сетивност дотам, че след първите десетина страници да е наясно дали да хвърли книгата или не. Нали не очаквате добрият сомелиер да пие цяла чаша вино, когато от глътка-две му е ясно, че то не струва. А четенето все повече е занаят за сомелиери, практикуването му като квартално пиянство води до онзи махмурлук, който тя е получила. А го е получила, най-вече защото чете като потребител.
Но е тъпо да търси проблема в издаването и самиздатите.
Първо, това е друго, подестетическо, търговско равнище. Имахме преди двайсет и повечко години дирижирано книгоиздаване и тъпотиите не бяха по-малко /сив поток му се казваше тогава/, както и прекрасните, подминавани автори.
Възможността за издаване е само почва. Нека на тази почва расте всичко. Второ, това е същия нагон, с който бихме забранили домашните или среднокачествените вина. Не, не бива да ги забраняваме, без тях най-вероятно няма да имаме и хубави такива. Хемингуей казва нещо в смисъл, че романите на някои слаби автори служат на добрите автори да напишат две или три свястни изречения.
Има някаква здрава органика в това, някакво "гниене на листата", които наторяват почвата, та когато дойде пролетта всичко отново да нацъфти.
А че е необходимо да се говори, пише, образова, да се изгражда система от все по-фино пропускливи критически филтри, да се подготвят "сомелиери" и думата им да се чува, т.е. да се създава ценностна йерархия - това е несъмнено.
Но и да не се заблуждаваме - високата и добрата литература винаги ще бъдат достъпни за малцинство, така както и ядрената физика.
За да четеш Пруст се иска доста сериозна предварителна и нюансирана култивация на естетическите сетива и всеотдаен отказ от потребителската нагласа. За да четеш Сиромахов, се иска тъкмо потребителско отношение. Нормално - той не предлага литература, а продукт, опакован като литература.
Чудя се дали би сработил един парадоксален пазарен подход, а именно - литературно качествените автори да се продават на възможно най-ниски цени.
За сметка на това графоманските излияния да бъдат полагани в зоната на финансовата полупосилност. Това чисто технологично, освен че би изтласкало ерзац-произведенията, би привилигировало не просто литературните творби, но и би спомогнало косвено за възпитаване на естетически вкус, посредством достъпност и евентуално повишена четивност. Разбира се пак остава въпросът кой преценява, но ми се струва че в тази утопична на пръв поглед хрумка има хляб.
За финал - илюстрация от премиера на един високо продаваем автор - Августин Господинов. Влизате в салона, а той е претъпкан. Предимно с девойчета /девойчета? а дано, ама надали/ между 16 и 19 години. Напомнят донякъде фенки на някоя група. Слушаш ги за какво и как си говорят и схващаш, че нямат идея защо са тук. Всъщност имат - не е заради никаква поезия. По някакъв начин е фреш и фешън. Хормонално стремление да се докоснат до хубавеца-плейбой, да преживеят на живо пуберитетната си представа за духовността като естраден успех. Междувременно слушаш разговори в неовладян и доста писклив гласов регистър за някакво суперяко червило, за някакво "мноо яко напиване" и как тая скапанячка Мануела трябва да бъде оскубана, щото представяш ли си, опитала се е да сваля Александър. Дечурлига!.. Издателката те вижда и се учудва: ти какво правиш тука?
Това само по себе си е оценка за художественото измерение на предстоящото събитие. Тя е опитна и няма илюзии.
Има обаче бизнес, който трябва да върви.
Такъв е и сценарият - няколко внимателно подбрани, за да импонират тъкмо на тази публика имена, казват няколко кратки думи, за да не дотежават и да не прекаляват с естественото нетърпение на шестнайсетгодишните. После Августин, който всъщност е Илиан, пуска в ход чара си. Флиртува от сцената с публиката и между другото наистина го умее. Температурата сред девиците се покачва. Той им чете любовни стихове. Те ахкат. Задават му въпроси, доста далеч от поезията, но за сметка на това дълбоко в личното. Половината въпроси приличат на ръце, посягащи да го разсъблекат. Другата половина са откровени актове на готовност за саморазсъбличане. Той умело пази една еротична дистанция, на която не пропуска да закача винаги стръв. Те кълват и истерясват все повече. Не мирише на интелектуалност, наистина, но пък цари една опияняваща оргиастичност. Няма лошо. Ако от 200 кокошчици, поне 5 този оргиастичен спомен отведе след години на друга поетична премиера и там по силата на годините вземат да се запитат що е то поезия, не е малко. Сега и тук продажбите са превъзходни. Издателката е доволна. Авторът е доволен и под светлината на прожекторите раздава автографи. Прелъстената млада публика също е доволна.
Задоволяването се е състояло. Успехът, може би, се е състоял. Поезията - не.
Толкова за продаваемостта и добрите автори.


Бел. Ред.: Авторката е публикувала текста в профила си във Фейсбук. Препечатваме го с нейно позволение като продължение на темата за българската литература днес.
Ние питахме Вавилония Полиглотова, която е регистрирала профила си във Фейсбук съвсем наскоро и очевидно битува под псевдоним, кой се крие зад това име. Засега нямаме отговор. Очевидно Вавилония е прекрасно образован и дълбоко информиран "глас" от литературно-издателските среди, който не иска си навлече същите бури и лични нападки, каквито се случиха на В. Станичич. Ние принципно не желаем да публикуваме анонимни мнения, ревюта и да работим с тролове, но това очевидно е различен случай, в който анонимният глас от сърцевината на литературната критика има много и то твърде ценни неща за казване. Така че приемаме Вавилония като сестра на митичната Рада Барутска и се радваме на нейния свеж изгрев.  

ВЛАДИМИР ЗАРЕВ: САМО ОБЕДИНЕНОТО НЕСЪГЛАСИЕ НА НАРОДА НИ МОЖЕ ДА ВЪРНЕ НА БЪЛГАРИТЕ СПРАВЕДЛИВОСТТА



Съвременният свят, в който живеем, е някак опасно обозрим и „смален“, защото е цялостен и глобален. 

Зашеметяващото развитие на технологиите и комуникациите превърнаха света в едно общо „село“ – това, което се случва някъде, вече засяга всички останали континенти и народи. 

Мирът и войната, демокрацията и насилието са всеобщи. Глобалният свят се прогнозира и управлява от интересите на няколко най-богати финансови и икономически империи, полутайни обще-ства, които се нуждаят от нестабилност, от анархия, от размирици и човешко нещастие, за да осъществяват своите печалби и безнравствен просперитет. В последните години САЩ, за жалост и Европа, не останаха настрана и се намесиха грубо в съдбата на няколко арабски страни – Ирак, Либия, Египет, сега и Сирия под привидно хуманния предлог, че те се управляват от диктатори. И за да бъде възстановена демокрацията. Всъщност в тях не само че не бяха премахнати несправедливостта и насилието, но те бяха тотално разрушени. Цветущите градове бяха превърнати в руини и  това икономическо и нравствено опустошение неминуемо доведе до две допълващи се последствия – развитието и процъфтяването на радикалния ислям и страховитата, помитаща емигрантска вълна, която е надвиснала над Европа. Ще спомена само, че не по-малко религиозно фанатичен и тоталитарен режим е този в Саудитска Арабия, но странно, това не предизвиква реакцията и възмущението на всеповеляващата американска демокрация. 

Най-отвратителното и непочтеното е, че последствията на предизвиканите от САЩ глобални безредици, бедност и разрушения се стоварват с цялата си ужасяваща сила именно върху Европа. Те заплашват не само икономиката и финансите на Стария континент, но и вековните християнски и европейски ценности. 

Просто мигрантите идват, за да живеят сигурно и богато, но не желаят да се интегрират, да станат европейци. Удивително е също, че неспирният поток от мигранти не тръгна към Саудитска Арабия и Арабските емирства – страни по-богати от Европа, които изповядват исляма, които исторически и културно са свързани с арабския свят, а сякаш нарочно бяха насочени към Стария континент. Това засилва у мен подозрението, че войните, хаосът и чудовищните разрушения целяха да унищожат не само тези богати на петрол страни, но косвено, с помощта на мигрантския поток, да дестабилизират и отслабят единна Европа. Опасността от ислямизацията на Европа е потискащо реална, вече споменах, че пришълците отказват да се интегрират и да заживеят като европейци. Освен това, както и да ни убеждават, ислямът се оказва пределно агресивна, нетърпима към друговерците и другомислещите религия, която се стреми да върне човека в невежеството и в Средновековието. 

Очевадна истина е, че привидно обединена Европа е всъщност разслоена, отслабена и дълбоко разединена. Противоречията между богатите и бедните страни,  между старите и новоприетите членки на Европейския съюз стават все по-тревожно неразрешими и видими. Европейският съюз сякаш се намира в някакъв несвършващ и потискащ политически унес, в тежък полусън, в особена парализа, които пречат да се решат основните проблеми, надвиснали над континента – вътрешната атрофия, всъщност разцеплението и най-важното - мъчителното отлагане да се справи с „Ислямска държава“, с надигащия се брутален и безмилостен ислямизъм, който набира все повече привърженици, самочувствие и наглост. И който превърна цяла Европа във военна територия, пренесе войната навсякъде в континента. 

Убеден съм, че при едно твърдо решение САЩ и НАТО са в състояние за часове да изличат „Ислямска държава“, да респектират и озаптят надигащия се радикален ислямизъм, да спрат войната в Сирия и така надвисналата над континента имигранстка вълна. Това не се случва по непонятни причини. 

Очевидно нечии болезнено егоистични, достигащи до аморалност интереси стоят над благоденствието и сигурността на милионите европейци, над спокойствието и бъдещето на нас и на децата ни. Върна се страхът, върна се несигурността, коварното ни усещането за безпомощност и това доказва безмилостната победа на пълзящия отвсякъде, налитащ и настръхнал ислям. Огромна роля за разединението и приспаната воля на Европа оказва зависимостта, безличието, послушанието на най-важните европейски политици от САЩ и нерешителността на упоените от затъпяващата бюрокрация чиновници на Европейския съюз, които дълбокомислено и фатално си играят със съдбата на всички нас. 

И последното, на което бих желал да обърна внимание, засяга отношението ни към осакатения живот, към трагедията на имигрантите. 

Преди време писах, че това са пределно изстрадали човешки същества, които поемат съдбовен риск, за да се спасят от ужасите на войната, за да избегнат смъртта на децата си. Да, ние трябва да бъдем чувствителни към тяхната съдба, да проявим доблест и съчувствие, да ги приемем и да им помогнем според силите си, защото това е морално. В едно от последните си интервюта обаче казах още, че една пенсионирана българска учителка или лекарка, които цял живот са плащали данъци и всякакви осигуровки, получават пенсии по 300 лева, а един мигрант, който няма нищо общо с народа и страната ни, струва на държавата по 1200 лева месечно. Задавам наболелия и ясен въпрос, отправен най-вече към европейските чиновници – нима това е честно, нима то е морално по отношение на нашите майки и бащи и е справедливо към всички нас? Резонно е да си зададем въпроса: какви са вариантите пред нас? И ще имат ли кураж представителите на интелигенцията, духовните лидери на нацията да се обърнат към изпълнителната власт с манифест, който да ни покаже верния път? Като държава и народ ние имаме само две възможности – или смело, дръзко, дори отчаяно да защитим националните си интереси, или да приемем връхлитащата неизвестност, която е в състояние да ни помете като народ и държава и крие невероятни рискове за бъдещето и оцеляването ни. За жалост, ние не можем да разчитаме на политиците си, които, в желанието да се харесат на „големите началници”, нито веднъж през тези трудни 25 г. на привидна демокрация не пожелаха да защитят жизнените интереси на България. Спомнете си само, че България влезе в Европейския съюз с най-неизгодните, с най-унизителните подписани условия и днес българските фермери, например, получават  помощи в пъти по-малки от техните колеги във Франция или в Гърция. 

Бойко Борисов е достатъчно прозорлив, той ясно осъзнава надвисналата над страната ни опасност, 

въпросът е дали ще прояви и достатъчно характер. Той наистина поставя проблемите пред европейските си колеги и Ангела Меркел, но не го прави решително и категорично, всъщност, не ги отстоява, страхува се да поеме доблестния и месиански кръст на своя унгарски колега Виктор Орбан. 

Ще повторя, ние имаме само две възможности. Или цялата богата Европа трябва да се нагърби с опазване и защита на своите външни граници, да съучаства финансово, с техника и с хора, или ние сме длъжни да се откажем от задължението си да спираме мигрантския поток. Ако бъдем лишени от разбиране и солидарност, ако бъдем оставени сами пред надвисналата на границите ни напаст, единственият ни изход, и това трябва ясно да бъде внушено на политическите водачи и на европейските чиновници , е да пропускаме свободно мигрантите към вътрешността на Европа. Що се отнася до българската интелигенция, тя по традиция е вътрешно дезорганизирана, разслоена и ,за жалост, политически противопоставена. Много често личните интереси на отделните творци застават над морала, над обществените им и патриотични задължения.

Ако този път родните ни интелектуалци не постигнат единство, не опитат да поведат народа и не притиснат продажната политическа класа, това ще бъде национално предателство с непредставими последици. 

Имигрантският и мигрантският проблем за България е двупосочен, но е еднакво драматичен за страната. Питаме се : съществува ли реална и близка опасност България да стигне до онази точка, от която чрез демографската криза и особено- след напускането на страната от младите, енергични и образовани млади хора - да се окажем с критичен дефицит на професионални кадри и да сме принудени да ги внасяме отвън? Едно от най-мрачните последствия от несвършващия, мъчителен и лишен от елементарна справедливост и морал преход е, че със своето безхаберие и егоизъм посредствената ни и корумпирана политическа класа и ненаситната олигархия съсипаха индустрията, селското стопанство и успяха да прогонят два милиона българи. Ужасното, непростимото е, че повечето от тях бяха младите, умните, високопросветените и професионално изявените наши сънародници. България не само се обезлюди и се изправи пред невиждан досега демографски срив, но тя загуби интелектуалния си потенциал. Масово напускат родината ни лекарите, инженерите, компютърните ни специалисти. 

Ако се разходите по улиците, особено извън столицата, в по-малките градчета, веднага ще усетите, че се промени човешкият пейзаж. 

Половината от България сякаш е на доизживяване, безработицата не намалява, а голяма част от младите безработни живеят от помощите, които родителите им изпращат от чужбина, висят по цял ден в кафенетата и не желаят да си намерят работа. Смени се тотално ценностната ни система, хората искат да забогатеят не чрез търпеливи усилия и труд, а мигновено, за месеци и дни. Но по този начин може да се забогатее единствено с помощта на престъплението. Откровената кражба, корупцията, невижданата ненаказуемост се превърнаха от изключение в правило, в модел на човешко поведение, в модел за подражание. Бяха забравени и отхвърлени вековните патриархални ценности, които поддържаха нравствените устои на семейството, на народа ни. 

Църквата, като духовна институция, също сякаш загърби своите високи правомощия и пропусна възможността да обедини миряните. 

Вече тревожно липсват професионални кадри и ние няма откъде да ги внесем. Никой няма да дойде тук и да работи за петстотин евро, когато за своя сложен и специализиран труд в Европа ще получава две или три хиляди евро. Изтичането на най-ценният ни човешки ресурс зад граница заплашва и националната ни идентичност, съхранявана в миналото дори по време на опустошителните войни. И най-потискащото и унизяващото е – освен че се топи и е заплашен от изчезване, че българският народ сякаш вече не е същият, той се променя, губи исконните си добродетели и ги заменя с някаква нарастваща първосигналност. Посланията на глобалния свръхконсумативен свят, вестниците и привидно свободните журналисти, медиите, бляскавостта на самия живот облъчват хората с посредственост, опростачването взима невиждани размери. През тези двадесет и пет години образованието и културата бяха захвърлени в задния двор на общественото внимание. Нека не прозвучи пресилено, но в своята просветителска същност образованието и културата са неразделна част от нашата национална сигурност, не омаломощената ни армия и двата полуживи бойни самолета, а точно образоваността и  духовното извисяване на народа са били през вековете и си остават най-важна предпоставка за националното съществуване, за националната ни сигурност.

Посредствените български политици не желаят да се занимават с образованието и с културата, единствено и само защото от тях не може да се краде, в тях не се преразпределят големи пари и влияние! 


В романа си „Орлов мост“ аз се опитах да докажа, че всичко което се случва в неприветния, външен, обективен свят, всичко, което произхожда от мръсния политически и престъпен обществен живот, оказва неминуемо влияние и е способно да осакати съдбата на всеки от нас. В съвременния свят гражданското общество е, всъщност, част от инстинкта за самосъхранение на един народ, неговото създаване е не само възможно, то е жизнено, съдбовно необходимо. Убеден съм, че единствено обединеното несъгласие на по-голямата част от народа ни, всеобщата и неспираща съпротива могат да озаптят разпасаната ни политическа класа и олигархията, да овладеят корупцията и беззаконието, както стана това в Румъния, и да върнат на хората справедливостта, а то означава, вярата в реалната демокрация и в бъдещето! 

ЧЕТЕНЕТО Е ВИСША СВОБОДА

А учебниците по литература са тотален контрапункт на времето, в което живеем


РОСЕН КАРАМФИЛОВ 


Литературата е космос. Литературата е живот. Литературата е провокация. Литературата е пространството, в което можеш и не можеш да се изгубиш. Книгата е онази ценност, която е способна да остави неизтриваем спомен в човешкото съзнание.


Добрата поезия например много често ме е карала да се усмихвам, да се задълбочавам в стиховете, да се чувствам истински щастлив. Хората са заобиколени от изкуство, а то само по себе си е неоценимо. Неоценим е трудът на писатели като Буковски, Норман Мейлър, Патрик Зюскинд, Бенямин Леберт и много други.

Лично аз чета с удоволствие, с жар. Винаги правя така, че редовете да потъват в очите ми, да се разливат в ума ми като последната пустинна вода. Освен това никога не се задоволявам само със задължителната литература в училище. Именно тази литература е видоизменила отношението на младежите към същинската белетристика.

Младият човек много лесно изгубва интерес. Към всичко. Животът тече динамично и е пълен с хиляди начини да прекараш времето си. Днес си скейтър, утре си байкър, след месец започваш да въртиш огън пред НДК и така минават много оранжеви зими и бели лета. Безкрайно е. Накрая разбираш, че все още не си намерил онова занимание, което наистина си струва.

Твърдението, че младите хора не четат, съвсем не е реално. Четенето е константа. Ако една книга е прекрасна, тя е прекрасна и се чете леко. 

Като вятър през есента… 


Вниманието на съвременния тийнейджър може да бъде привлечено от такова писане, което показва живота такъв, какъвто е – актуално и честно.

Двадесет и първи век е векът на технологиите, на модернизирането, на интернет комуникацията.Учебниците по литература са тотален контрапункт на времето, в което живеем.

Ако трябва да кажа коя беше последната книга, която истински ме потопи във светлия мрак на думите, то това бе „Всичко на масата” от Чарлс Буковски. Чудесен писател. Божествен поет. Човек, който прави любов със словото по най-естествения начин – без цензура. Няма съвременен публицист, който да не се вдъхновява от произведенията на Буковски. 

Те са пълни с живот. Те дишат. Те говорят. Те крещят в тишината…


Моето мнение е, че колкото по-искрен е един писател, толкова по-вечни остават творбите му. Когато пишеш за нещо познато, за нещо, което истински те вълнува, тази тръпка мигновено преминава през въображението на четящия. Нещо повече, добрият роман е искреният роман. Реалността е достатъчно сива. Не е нужно да носим розови очила през зимата.

Като млад човек бих препоръчал на връстниците си да отделят повече време на качествените книги, да бъдат креативни и да следват своето „аз”. Относно четенето – то е висша свобода. Свободата да гледаш как дъждът се взира в теб и ти се взираш в него…

вторник, 30 август 2016 г.

БЕЗДАРИЕ В МЪГЛАТА НА ПОЕЗИЯТА

СИЛВИЯ НЕДКОВА




От години събирам и трупам в паметта и в библиотеката си малка смешна колекция. Започна се още в първи курс в Университета, когато ми попадна книжка на неизвестен поет, чието име вече съм забравила, издадена незнайно как и от кого. В нея блестяха бисери като:

„Дадоха ми шепа семки. Аз ги дадох на теб.
Замаяна от неочаквания жребий, 
ти ме дари с една усмивка топла“

И прочие, и прочие. В края на осемдесетте това, повярвайте ми, не беше поезия. Беше си повод за смях в аудиторията, книжката мина през десетки ръце като пример за

висша форма на абсурд.

Откъде да знаем тогава ние, бъдещите филолози, че са близо дните, когато този абсурд ще се превърне в норма.
Наскоро цитирах горния „стих“ пред приятели. И чух потресаващото „ами то си е много добре“. След първоначалния шок осъзнах – нормално е да мислят така. Този смешен за мен цитат се мултиплицира в стотици награждавани, разпространявани и издавани стихосбирки. Скриха бездарието зад термина „постмодернизъм“, подведени от обещанието му да срине ценностите. Но бързо живеем и си оставаме със сриването, защото градежът изисква познания, за които няма време. Насред руините на миналото е лесно да представиш всяка купчинка тухли като върховно постижение на архитектурното изкуство.

Така е и с поезията.

Понякога имам чувството, че тече непрестанен конкурс за строеж на пясъчни замъци. И най-странните печелят. Така е, защото днешната поезия – постмодерната – не цели оставане в бъдещето, не предава послания за утре. Тя има една единствена цел – да демонстрира липсата си на цел.

Тя е ужасяващо себична, тази съвременна постмодерна поезия.

Първо, защото е изключително лична. Поетът-постмодернист демонстрира себе си, дори не себе си изцяло, а парцалче от душата си, по което не можеш да гадаеш за цялата дреха. Пачуърк от разнообразни несвързани едно с друго, пъстри и понякога дори блестящи парчета поетично светоусещане. Принципно това е самата същност на постмодернизма – липсата на оригинал, липсата на обект за репродуциране. И човекът, творецът, се самоизличава, за да се самоизяви.
Второ, защото е невъзможно да създаде школи и последователи. За разлика от предишните литературни течения, постмодернизмът е аморфен. Той е като мъгла, в която поетите присъстват, но не се разпознават. Едни излизат, други влизат в нея, но никой не успява да промени аморфната й цялост. Флуидно безличие някакво.

Не ме разбирайте грешно, не отричам постмодернистичната поезия. 

Има брилянтни неща, които понякога ме вълнуват повече дори от метафоричния разкош на един Борис Христов, например.
Тревожи ме фактът, че в тази мъгла бездарието спокойно се разполага удобно. Не можеш да го различиш, не можеш да го отстраниш. Пускаш го да проникне в теб без да щеш - като стъкълцето на Ледената кралица. 

И после твоят собствен поглед към света става бездарен.

И понеже е мъгла, и понеже силуетите си приличат, всеки опит да посочиш с пръст бездарния натрапник се посреща с ярост.
С омерзение ще ви дам пример, макар че не ми се иска това „стихотворение“ да получи повече гласност, отколкото вече има.

да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен


Трудно ми е да опиша, без да изпадна в потрес, колко много фенове има този абсурден „стих“. Ооо, той е перфектна имитация на дълбока емоция. Абсурдът на любовта, нали? Лудостта на влюбения, най-тъмните дебри на душата му, нали?
Погледнете къде е акцентът. Вслушайте се внимателно в усещанията си. Къде ви удря тази „поезия“? В дълбокото или в плиткото на душата ви? В примитивната агресия или в любовта, която я е овладяла?

Знам всички аргументи в защита на подобни творби (не е една, за съжаление!). 

И знам колко достоверно звучат. Всъщност не става дума за достоверност, а за високомерието на бездарието, което кара човека-читател да се чувства виновен, че не го разбира.
И идват хвалебствията, включително и от академични източници, които прехранват собствената си помпозност с тълкуване на бездарието. Легитимират го, за да използват точно тази същата читателска вина.

И това се случва в свят, който става все по-плосък дори в ежедневието си.

Някога поезията е била начин да се преоформи съзнанието така, че впоследствие да може да преоформи света. Към по-добро по презумпция, въпреки резултата. Метафората е била начин да се формира абстрактно мислене. Днес абстрактното е самоцел, а резултатът – плоско едноизмерно мислене.
В миналите векове философията е определяла съдържанието на всички творби на изкуството, а геометрията – формата им. Днес вакуумът на смисъла и аморфността на формата са проникнали навсякъде - неизбежно и жестоко.

Като финал ще сложа два стиха от един любим поет – Ани Илков. 

Обичам половината от него, тази, която четях преди 20 години и в която стиховете звучаха така:

Не искам никакъв език, не искам думи; 
каква свещена разлика между човек и влюбен, 
една красива стъпка като фрагмент от танц, 
уста, зашита с миди в сребристорозов гланц. 
Спокойно изживяване, надвечерни решения, 
ръка с ръката сплавена, изчезващи съмнения.
Като води и камъни, като възход и падане
води ме, както казахме, без думи, без отлагане. 
Напред, след туй наникъде, сред чуждото хихикане
сами като поникнали под знаците химически 
на въздух и на дъжд - монаси жънат ръж, 
съблечени до кръста. А ние с теб разпръснати 
жужим околовръст. Без думи сме - 
разпънати на черния им кръст, 
без дрехи като тях - съблечени до кръста. 

Днес Илков е един от флагманите на постмодернизма. И звучи така:

това което струи от теб
е тишината на мензис
открит случайно и неоткриваем
като изворите на нил -
иде от очите ти
от очите и от носа

Битката не е между старомодно и постмодерно. Битката е между красиво и грозно.

Кога точно започнахме да славославим едноизмерната грозота? Аз нямам отговор. И се надявам да е временно.

ЛОВЪК РОМАН, АМБИЦИОЗЕН НЕУСПЕХ (ПОРЕДИЦА "ПЕРОТО 2016")

ВИОЛЕТА СТАНИЧИЧ

“Щъркелите и планината” на Мирослав Пенков е елегантна книга, написана с красив език и впечатляващ стил от много умел и интелигентен литературен занаятчия.

Това е книга, която е навързала в една “фабула” няколко линии на митове, фантастични и реални истории, народни легенди и дори малко преговор на новата история, от определен личен ъгъл.

Мирослав Пенков буквално е употребил всички трикове, които един писател може да измисли и да отрепетира в курсовете за художествено писане, каквито сам води.


Поради безспорния му литературен талант и изящна начетеност, книгата е повече от богата. Началната сцена с пясъчната буря е наистина като класика как се пише роман, повече от впечатляваща. И това е долу-горе всичко хубаво, което мога да кажа за книгата.

Самата книга е лишена от вдъхновение 


(и собствен дух), загубва се в прекалено многото линии и номера - през легендата за Атила и Лада, сагата за нестинарите, преданието за специалната територия “хасекията” по времето на турското робство, до темата за миналото, неговото откриване и “прощаване”, различните му интерпретации, през главната линия за закъснялото сближаване на дядото и внука-емигрант… (Последния да затвори вратата.

Освен интересния с противоречивостта си образ на дядото, всички останали са повече от повърхностни и еднозначни: като започнем от самото внуче-емигрант в Америка, чийто характер, лично развитие остават една мистерия (сърцето му пада пронизано от първото момиче, което среща в най-глухото място на Странджа?! След живота в САЩ! Хайде де. А може ли да разберем защо? Не, не ни се полага), през имама-архиврар, любимата Елиф и кой ли още не. Даже не искам да започна да задавам въпроси за Елиф, уж е потисната туркиня в затворено семейство и нейният абсолютно повърхностен опит за преименоване в българка, като акт на лична еманципация, след което заминава за нов живот…в Турция.

Психологическото развитие на героите не е най-голямата сила на този, иначе умно написан, роман. 

Но езикът е великолепен 


(свалям шапка на автора, че я е пренаписал на български, и то на толкова красив и автентичен български) и го укорявам за умалителните (американчето, ямичка, Орханчо, пътечка…) – нямат край.

Видимо са търсени паралели между реалното и историческото, митовете и надреалното, с красива или шокираща символика. Аз лично сякаш се уморих от романи, които дълбаят едни и същи източници на вдъхновение (екзотика?): нестинари, самодиви, митове за Дионис или Орфей, съкровища, легенди за хайдути, съдби на границата (най-често между Отоманската империя, понякога на оцеляването). Човек може вече схема да начертае с основните линии и теми, които упорито се експлоатират с цел очароване на неизкушения читател. В дадения случай все пак трябва да признаем изключителното богатство. Всичко е употребено, плюс вещиците от Салем.

Сигурна съм, че това ще е amazing journey за средностатистическия чужд читател, което вероятно е прекрасно. 


Повече от достатъчно.


Разбирам, че скритата мисъл на редакторите е да представят първия роман на Мирослав Пенков като творба на един нов Халед Хосейни, специфична, локална история, която съдържа универсална емоция и послание, с малко нюанси на истинската Елиф (Шафак). Но поради липсата на автентична вътрешна мотивация, страст, може би дори и заради непознаването на историята, която си доизмисля, просто не се е получила, магията я няма.


С две думи - амбициозен и ловък роман.

ЩАСТИЕТО Е...


500 неща, които ни правят щастливи

прес съобщение на ИК „Сиела



Излезе книга, която ни посочва 500 простички неща, които ни правят щастливи всекидневно, макар и да не си даваме сметка. Красиво илюстрираното издание „Щастието е…” на Лайза Суърлинг и Ралф Лейзър ни напомня нещо, което редовно забравяме: щастието се крие в малките неща всеки ден, но ние сме прекалено заети в планове за бъдещето, че да обърнем внимание на случващото се тук и сега.


Авторите на книгата „Щастието е…” Лайза Суърлинг и Ралф Лейзър ни напомнят по красив и забавен начин, че щастието наистина се крие в дребните, ежедневни неща, които обикновено подценяваме или дори пропускаме, преследвайки други, „по-висши” цели, които вярваме, че ще ни направят щастливи.

В цветното и богато илюстрирано издание „Щастието е…” Лайза Суърлинг и Ралф Лейзър ни дават 500 примера, подтиквайки ни да намерим щастието именно в дребните, всекидневни неща. Двамата автори ни напомнят, че макар и да не го осъзнаваме, всеки ден щастието изскача под носа ни под една или друга форма, а от нас се иска единствено да го забележим. На забавните цветни страници на книгата прочитаме например, че „Щастието е…” :

да си с нова прическа, 
да намериш нова книга от любимия си автор, 
да се събудиш и да осъзнаеш, че не е нужно да ходиш на работа, 
да пътуваш, 
да си останеш у дома в петък вечер, 
да купиш цветя на себе си 

и още 494 неща, които озаряват деня ни.


Изданието е подходящо не само за подарък, но и за всекидневна лична употреба, защото напоследък, от толкова бързане и липса на време, все по-често забравяме, че щастието дебне отвсякъде, но ние сами го подминаваме.

Повече за проекта „Щастието е…”, който прави истински фурор в социалните мрежи, научаваме от официалните страници във фейсбук и в инстаграм.
*
Няма друго задължение, което толкова много да не дооценяваме, колкото задължението да бъдем щастливи.”    Робърт Луис Стивънсън

КАКВО ДА СИ КУПИМ ОТ ПРОМОЦИЯТА НА ИЗДАТЕЛСТВО ICU


От 1 до 10 септември книгите на ICU, поръчани през сайта на издателството, се предлагат с безплатна доставка до офис на СПИДИ и 10% отстъпка от коричната цена. 
Защото есента е любов. Към книгите също.

ЕТО ПРЕДЛОЖЕНИЯТА НА какво ДА четем:

1. "БРУКЛИН" НА КОЛМ ТОЙБИН - топла книга, пълна с любов към живота. От четивата, с които ти се иска да се сгушиш в дъждовен ден. Поздравления на Бистра Андреева за превода!










2. "ДРУГАТА РЪКА" НА КРИС КЛИЙВ - изключително силна книга за избора, за това какво можеш да жертваш от себе си за другия и има ли вина в отказаната саможертва. Книга за бягството, изгнанието и самотата - в географския свят, но и вътре в душата. Важно е също така, че преводът на "Другата ръка" е на една от най-добрите преводачки от английски у нас - Невена Дишлиева-Кръстева.






3. "ПЪТЯТ КЪМ ДОМА" НА РОУЗ ТРИМЕЙН - поредната книга за емиграцията - вътре в теб, в света и сред хората. Книга с добър ритъм и усет към фините детайли. Страхотен превод на Надя Розова.










ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЧЕТЕНЕТО ЖИВЕЯТ ПО-ДЪЛГО

Някои хора предпочитат обемистите произведения на Толстой, други са във възторг от „Хари Потър“, но независимо от избора четенето на каквато и да било литература е свързано с по-голяма продължителност на живота. До този извод стигнаха учени от университета в Йейл. Те проведоха изследване и установиха, че любителите на четенето живеят средно с 2 години по-дълго от хората, които изобщо избягват книгите. Според специалистите ефектът се проявява дори ако четенето продължава не повече от половин час на ден.


Изследователите анализирали данните от експеримент, проведен в продължение на 12 години с 3635 души, които били на възраст 50 и повече години. Участниците отговаряли на въпроси за здравето и любовта си към четенето. Те били разделени на три групи – хора, които не четат книги; хора, които четат около 3,5 часа в седмицата, и четящи повече от 3,5 часа в седмица. 

Установено било, че най-големите любители на книгите били жените с висше образование и високи доходи. Получените данни показали още, че хората, които редовно четат, имали с 23% по-нисък шанс да починат в продължение на 12-годишния период, в който били наблюдавани. Тези участници в експеримента живели средно с 2 години по-дълго.

Експертите отбелязват, че четенето на вестници, списания и други периодични издания също е свързано с увеличена продължителност на живота, но ефектът е по-малък, отколкото при почитателите на книгите.

понеделник, 29 август 2016 г.

11 НАЦИОНАЛНИ ПРЕМИЕРИ НА CineLibri 2016

Второто издание на кино-литературния фестивал ще се проведе от 5 до 16 октомври и ще доведе в България носител на „Оскар“ за кинорежисура


Над 20 филма, 10 национални премиери и една световна ще предложи второто издание на CineLibri - единственият в света кино-литературен фестивал! 

Тази година форумът ще се проведе между 5 и 16 октомври в София, Пловдив, Варна, Сливен, Видин, Търговище, Ловеч и Враца и отново ще заложи на симбиозата между двете най-популярни изкуства в света – литературата и киното.

CineLibri предлага достъп до шедьоври на класическата, модерната и съвременната литература и техните образцови екранизации. Фестивалното изживяване обаче е много по-богато, защото зрителите на живо се срещат със световноизвестни писатели, режисьори, актьори и сценаристи и се потапят в стилистиката и атмосферата на седмото изкуство на множество интерактивни акции и специални събития.

Директорът и главен селекционер на фестивала Жаклин Вагенщайн обещава първокласна селекция от модерни класики и нови филми, които пристигат у нас след триумф на най-големите кинофестивали. Бонусът към всички посетители от издателство Colibri пък ще бъде отстъпката от 30%  върху екранизираните книги по време на всички прожекции.

Специалните гости на CineLibri тази година са забележителни личности, постигнали световен успех благодарение на своето новаторско мислене, смелостта да отстояват позиции и изкуството на творческата провокация. Публиката ще има изключителната привилегия и шанс в продължение на няколко вечери да се срещне с носител на „Оскар” за кинорежисура, с един „скандален” французин (новелист с непомръкваща слава на секссимвол) и с нашумял в цял свят холандски писател, чиито произведения неизменно печелят вниманието и на критиката, и на широката публика.

Тази година фестивалът ще има и силна паралелна програма, включваща дискусии, работилници и срещи както за зрители, така и за професионалисти. Откриването ще се състои в Зала 1 на НДК, а подробности около церемонията ще бъдат разкрити съвсем скоро!

В рамките на 2 седмици ще проследим пътя на думите от белия лист до големия екран. Защото... литературата осмисля живота, но киното го омагьосва!

ЗА ВРЕДИТЕ ОТ ЧЕТЕНЕТО

ГЕРГАНА ЯНЧЕВА 

Четенето е вредно. Притежавам неоспорими доказателства. Спомняте ли си красавицата Бел от „Красавицата и Звярът”? Разбира се, запознала съм се с тях чрез магията на киното, през ум не ми е минавало да ги чета. Там имаше един снажен Гастон, ловец и мераклия, от душа копнееше да се ожени за хубавицата. Тя, обаче, не спираше да чете и не му обърна внимание. Момчето направи всичко по силите си, предупреди я, че четенето е вредно, особено за жените. Въображението им се развинтвало, странни мисли ги обземали и от това страдало домакинството. 



Прав е. Четенето отнема ценно време, време, което може да се запълни с кърпене на чорапи и белене на картофи. Какво се случи? Тя дотолкова се оплете в романи, че хукна да разваля магии, да се жени за нещо подобно на висок лъв с бивни, куп неприятности и перипетии, и защо? Любов..., каква ти любов, подозирам, че го направи, за да стане законен притежател на дворцовата библиотека. 

Да, онзи беше принц, разполагаше с няколко хиляди тома. 


Обсебена от четене жена. Нищо повече. Горчивият опит на Бел за мен не бе достатъчен. Родих си дъщеря и се захванах с онези момчета Грим, както и с приятеля им Андерсен. То не бяха Пепеляшки, то не бяха малки и големи русалки, то не бяха Снежанки, вретена и чакръци. Една вечер, докато изразително пресъздавах написаното, потомството седна в леглото си и стреля от упор:

- Никога няма да стана принцеса!!! Пепеляшка няма майка, 


Снежанка няма майка, а ти си жива-а-а.. – ридаеше тя, ридаех и аз, проклинайки всеки прочетен ред. На нас майките, такива не ни минават! 

Детето стана на пет и захванах г-жа Линдгрен. Казах си, че няма как Пипилота Виктуалия Трансперанта Ментолка Ефраимова Дългото Чорапче да навреди на моята, най-много, да я накара да съжалява за краткото си име. Не било писано... Да оставим настрана това, че Пипи живее сама и съхранява сирене на полицата за шапки, как да се справим с кафето? 

Пипи пие кафе, дами и господа. На девет. 


Колкото и добре да обяснявате, дори да сте сигурни, че терминът „художествена измислица” е бил схванат, все пак, как продължавате да си пробутвате чайчетата и затоплените млекца? Поредната вредна книга... 

Точно си мислех, че каквото и да става, детето и отговорността за него са си мои, ще се оправям, поне аз вече съм на възраст, на която четенето... Запознах се с Антъни Капела. Един мъж, който разнообрази няколко дни и съсипа фигурата ми. Какво по-вредно? Кое може да е по-лошо от добрия разказ за заешки сос, паста, шоколадово тартюфо и сладолед? Кое? Пъклен план на книжната вселена! Как не се намери един, който 

с апетит да опише физическите упражнения и фибрите?!? 


Това, със сигурност, не е всичко! Скитането из писани пространства води до необратими, непредвидими и съсипващи последици, както за четящите, така и за пишещите. Искам да се замислите за ушите на г-н Коелю! Представяте ли си, какво пламтене, какво чудо е с цялото това цитиране на творчеството му? Край река Пиедра, да седнеш, да заплачеш, не единадесет минути, ами единадесет години! От мъка по тоя човек! 

Но, коя съм аз, така да съдя... Мога само да въздишам и да си казвам, че винаги има и по-лошо. Така е, тази, милата, Анастейша Стийл..., ми..., я колко бой изяде момичето заради едната голяма страст... 

Ползата от нечетенето ли? Какво печелим, ако не четем? Печелим авторитет! Гордо вдигнатата над клисав кекс глава и правото да твърдим, че ние така си го знаем, на око си мерим, не на нас тия засукани грамажи из писаните рецепти! Един път клисав, два пъти недопечен, три пъти „Ура!” за суровоядството и отказа от литература! Всякаква!!!

ТОП 10 НА КНИЖАРНИЦИ "ХЕЛИКОН" (22 – 28 август)

Художествена литература
  1.  Аз преди теб от Джоджо Мойс
  2. Дневник от панелните блокове от Никола Крумов
  3. Никога не си сама от Никълъс Спаркс
  4. Да целунеш ангел от Сюзън Елизабет Филипс
  5. Ангелите не оцеляват на леда от Александра Маринина
  6. Вила в Сицилия от Розана Лей
  7. Мъртвите, които не липсват на никого от Юрт§Русенфелт
  8. Разходка в Париж от Серена Бърдик
  9. Хроника на една предизвестена смърт от Габриел Гарсия Маркес
  10. Барселона гореща като шоколад от Каре Сантос




Нехудожествена литература
  1. Изкуството на войната от Сун Дзъ
  2. Мерил Стрийп (Винаги тя) от Майкъл Шулман
  3. Самолечение с Пайда Ладжин от Хонджи Шао
  4. Отвъд играта. За спорта и още нещо от Иво Иванов
  5. Докосване от Оура Лов
  6. Черво с чар от Джулия Ендерс
  7. Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота
  8. А дали не е B 12? Епидемия от погрешни диагнози от Сали Пачолок и Джефри Стюарт
  9. Монахът, който продаде своето Ферари от Робин Шарма
  10. Нови 101 отбивки от Иван Михалев и Елина Цанкова

Тийн литература
  1. Малкият принц от Антоан дьо Сент Екзюпери
  2. Soy Luna/Аз съм Луна Приключението започва
  3. Кажи ми три неща от Джули Бъксбаум
  4. Дневникът на един Дръндьо: Двама са малко, трима са много от Джеф Кини
  5. Minecraft: Книга за тайните на оцеляването
  6. Пърси Джексън и Боговете на Олимп. кн.1 Похитителят на мълнии от Рик Риърдън
  7. Бабата бандит от Дейвид Уолямс
  8. Хари Потър и философският камък от Дж. К. Роулинг
  9. Верижна реакция от Симон Елкелес
  10. Girl online на турне с рокбожественярското момче от Зоуи Съг


БЪЛГАРСКИЯТ ОТГОВОР НА "КРАДЕЦЪТ НА КНИГИ" (ПОРЕДИЦА "ПЕРОТО 2016")

АНА КЛИСАРСКА

Войната не ражда герои. Само жертви. Някои повече увредени, други – по-малко, но всички с белези, които се предават поколения напред като рани. А дали децата трябва да изкупват грешките на родителите си? Има ли съдба в нишките на историята или сами контролираме живота си? И дали наистина всеки нов човек започва отначало или носи товара на предишните човеци? 
Въобще, можем ли да избягаме от историята или сме обречени да я повтаряме?
Първият роман на Соня Тодорова е посветен на бягащия човек – винаги и навсякъде. И макар в центъра на историята й да са бягащите от Холокоста евреи, не е трудно да направим аналогия с всички клетници, които търсят спасение в движението, включително и днешните бежанци.
Въпреки че „Перлите на Ади Ландау“ е роман, който човърка в най-голямата рана на човешката история – Втората световна война, лекият език на Соня, липсата на поза на съдник у разказвача, остроумието й, истинските истории правят от книгата увлекателно четиво. 
Което силно напомня на „Крадецът на книги“ по ефирния си стил. 
Трагедиите, неминуеми за всяка война, не се размахват с назидателно изпънат пръст. Няма обвинения, нито подценяване на аудиторията. Животът продължава и след жестокостите на войната, а с него – любовта, срещите, бягствата…
Вероятно най-голямото богатство на романа са случките. Книгата проследява няколко истории, които разказва майсторски и сладкодумно. 
Толкова дефицитни са книгите с пълнокръвни сюжети в българската литература!
Огромните проучвания, които писателката е направила (вероятно и в изследване на собствените си корени), със сигурност ще й послужат и за следващите й романи. Защото колкото и да бягаш, миналото те преследва, нали?