ДВЕ ТРАГЕДИИ, ДВЕ КНИГИ. ЕДНАТА НЕ СТАВА.

РАДИНА РАЛЧЕВА

Дочетох "Време секънд хенд" на Светлана Алексиевич и "Аз още броя дните" на Георги Бърдаров.

За "Време секънд хенд" имам само няколко изречения.

От тази книга ми настръхнаха косъмчетата на тила. 

Много тежка, но е задължителна. Това е може би една от книгите, които съм чела най-бавно, защото е истински, документален потрес. Ако не беше документална картина, човек не би допуснал, че написаното е възможно. "Време секънд хенд" разкрива образа на съвременните руснаци, които са по-сбъркани, отколкото изобщо съм предполагала. А когато четеш за тях, виждаш нас (в леко смекчен вариант). Тази книга е като неизбежно прозрение, което, ако не те убие, наистина те прави по-силен. И успява да отговори на въпроси, които не искаш да задаваш, но трябва. Ако искаш да разбереш природата на чистото зло.


За "Аз още броя дните". Нещо не е съвсем така.

Това е някакъв хибрид между документалистика и художествена литература.

Най-въздействащи за мен бяха интервютата (документалистиката). Проблемът с тях е, че всъщност не са истински. Имитират. И на мен това ми стои цинично.
Освен това, изобщо не разбрах какъв беше смисълът от натрапчивите препратки към песни и изведените като цитати мисли за войната. Езикът - наивен, плосък. Банални метафори и сравнения. Липсва плътност на образите. Единственият убедителен герой е Зоран и то чак с последния си разказ става такъв. Останалите герои са като за мизансцен. Включително главните герои. Даже най-вече те. Ретроспективният подход е подходящ и приятен, но не успява да добави цялост на героите. До края влюбените остават схематични и сякаш не-живи. Това превръща смъртта им на моста в обикновен факт. В хода на книгата читателят няма шанс да ги усети, да ги почувства, да ги обикне (или не). Недостатъчни са.
Много добър финал. Заради завършването на образа на Зоран. И това е.

Не знам аз ли имах високи очаквания, или що, но смятам, че точно тази история има нужда от много по-дълбок, ангажиран и емпатичен разказвач. Не че "Аз още броя дните" е лоша книга. Просто... Ами, не е лоша. А можеше да е брилянтна. Всички предпоставки за това са налице - огромна история, огромен контекст, огромна тема. Не са му стигнали, според мен, силите на автора. Със симпатия го казвам.

И понеже четох двете книги една след друга, неизбежно се замислих за това, че при еднакво силни изходни позиции - като мащаб, значимост, въздействие и т.н., сме получили доста различен краен резултат. Чак до неистинските "интервюта".
 
Просто в единия случай спирах да дишам. Буквално. А в другия се чудех наистина ли само толкова. 

Може би не е редно да сравнявам Алексиевич и Бърдаров, но паралелът се появи естествено. Алексиевич е безспорен литературен връх. Бърдаров е в началото на пътя си като автор. И все пак много писатели са направили дори дебюти, които са по-ценни от диаманти.

И все пак -

харесва ми амбицията на Георги Бърдаров. Липсва ми покритие.

И не смятам, че това е отговорност само на автора. Никой не го е "натиснал" за повече. А е трябвало. Защото "Аз още броя дните" можеше да е разтърсваща, разкъсваща, разнищваща и незабравима книга. Просто е трябвало да се работи още и още. До постигане на съвършенството. Потенциала го е имало.