петък, 19 август 2016 г.

НАЙ-СИНЬОТО ОКО

РОСИ МИХОВА 

Тази книга ми бръкна в душата тези дни.
Това е един роман от 1970 г., който може би много хора вече отдавна са чели, но пък може да са позабравили – „Най-синьото око“ (Тhe Bluest Eye), първата публикувана книга на нобелистката Тони Морисън. 
Историята се оплита около мъчителното желание на Пекола, едно 12-годишно чернокожо момиче в Америка, да има сини очи. Тя вярва, че ако чудото стане, светът изведнъж също ще я погледне с други очи, ще се вгледа в нея, ще я забележи и всичко във вселената ще се подреди весело и щастливо като в мюзикъл с Шърли Маклейн. Желанието на детето не е каприз, не е приумица. То е отчаян опит за спасение от ада.

А адът в този мъничък роман има много концентрични кръгове и всеки следващ кръг е по-голям, по-дълбок и по-страшен.
Адът на една чувствителна, млада чернокожа жена, която в стремежа си към нещо красиво и смислено в този живот, трагично обърква непостижимата физическа хубост с най-ценна човешка добродетел. След което започва да наказва с презрението на „прозрелия“ първо сама себе си, а след това съпруга и децата си.
Адът на един чернокож мъж, който иска да обича, но никой никога не му е показал как и в крайна сметка най-силната му проява на нежност е и най-отвращаващата жестокост, която извършва.
Адът на едно бавно мутиращо семейство, в което сексуалното и физическо насилие, алкохолизмът и пустотата не разкъсват ни най-малко връзките между членовете му, а само ги подменят. Нуждата им един от друг, за да оцелеят, не отслабва. Напротив, тя нараства. Но това вече е нужда да имат кого да мразят, а не кого да обичат... нужда да се идентифицират като брутално се разграничат... нужда да осмислят живота си, доказвайки безсмислието на живота на другите.
Това е средата на 20 век. И личният ад на едно дете, насилено от баща си, или адът на едно болно семейство не е нищо друго освен сълзата, в която се оглежда адът на цялото черно гето - на всички в онази Америка от 1960-те, чийто живот е предопределен още със зачеването. Това е адът да си с черни очи в света на щастливите светлооки ...
И ако всички тези адски кръгове завихрят някакво помитащо торнадо, то в окото му, в самия център на цялото това опустошение, е адът да мразиш себе си - не просто да си отхвърлен и отречен от другите, а да се зачеркваш и отхвърляш сам. Адът да прощаваш на света, а да си безмилостен към себе си.
Четенето на този роман не е лесно, но не толкова заради депресиращия сюжет, колкото заради несъмнения талант на Морисън да пише поезия в проза. Има нещо почти плашещо в умението й да разголва толкова отблъскващи теми по толкова изящен начин. Всяка метафора или сравнение е елегантна в своята краткост емоционална епикриза, която неизменно поставя една и съща диагноза – безнадеждност. Изреченията са къси, чисти и прецизни като като острие на джобно ножче... И се забиват в сърцето така, че хем те боли, хем не искаш да ги извадиш оттам.
Това си е готика пар екселанс – читателят бавно се дави в ужаса, но в това потъване има и удоволствие. И ако един ден Мерилин Менсън реши да изпее някой роман, мисля, че „Най-синьото око“ би бил добър избор по много причини. Не само заради неговото едно синьо око.

Няма коментари:

Публикуване на коментар