КОЙ ЩЕ КАЖЕ, ЧЕ ЦАРЯТ Е ГОЛ?

СИЛВИЯ НЕДКОВА

Къде отиват духовете на незабелязаните от критиката книги? Потъват в ада на малките тиражи вероятно, превръщат се в семейни реликви от типа „А прадядо е бил писател може би“.

Липсата на литературна критика у нас е едно от проклятията на поствестникарската епоха. Бързата консумация на информация в интернет лиши цяло едно поколение от възможността да се ориентира в литературните реалии с помощта на образовани посредници.

Критиката беше заменена от аматьорски ревюта и от свръхпрофесионални неразбираеми опуси с лексика, която сама се нуждае от съкрушителна критика.

Нормалният читател се ориентира в морето от нови книги като прилеп –

опипом, извличайки инфо от случайни подхвърляния и търсейки философски камък сред тон отпадъци.

Нишата бързо беше запълнена от издателствата, които си вършат бизнеса. Малцината блогъри, които оценяваха простичко и достъпно прочетените от тях книги, станаха инструмент на издателите. Те ги захранват с новоиздадени заглавия, очакват да получат насреща благодарна реакция. И я получават. Много подобни блогъри дори бяха назначени на щат в книгоиздателските къщи. Така кръгът се затвори и от първия до последния миг по пътя си към читателя книгите вървят, хванати за ръка от издателите, обгрижвани и глезени.

Липсват тези, които могат да извикат, че царят е гол.

Издателите всъщност не са виновни. Те си вършат работата. Блогърите пък искат по-сериозна изява и, защо не, заплащане. Всичко дотук е в рамките на нормалното. Но когато липсва балансът, когато неравновесието на силите е видимо, кривата картинка в огледалото заплашва с изкривяване реалността.

Проблемът се крие в няколко много ключови аспекти. На първо място, липса на трибуна за критиците. С изключение на „Площад Славейков“, „Жената днес“ и още един-два полунепознати сайта, няма масова медия, в която читателската критика да намира достойно отражение. Платформите на в. Култура, Литературен вестник, Литературен свят са заети от професионален кръг списвачи – творци и критици – които проявяват естествен снобизъм по отношение на непрофесионалистите. Такива места безспорно трябва да съществуват, защото задават критериите. Съвсем друга е темата, че те също стават арена на гладиаторски борби между представители на различни вътрешни групички.

В крайна сметка средният, неизкушен от литературоведството, читател-нефилолог остава изолиран от разговора за книги.

Поднасят му се хвалебствия, обикновено маркетингово изпипани, за да уцелят слабото му място. Ако попадне случайно на критичен материал, той е толкова самотно незабележим, че се приема по-скоро като „завист“, „злоба“ и хейт.

В читателските групи във Фейсбук разговорът за литература слиза на ниво „харесва ми – не ми харесва“, аргументите се смятат за губене на време.

Липсва, до безпросветност липсва разумен разговор за книгите. Фонът, на който се вихрят маркетолозите, е блед и безличен. Тук-там има проблясъци като ревютата на Виолета Станичич, например, но те не могат да запълнят сами огромната ниша. Трагичното е, че това се случва във времена на възход на българската литература. Паралелно с възраждането й тече процес на подмяна на стойностите. Най-добре маркетираните книги се оказват най-ценени. Това вече е опасно.

Тези дни в най-голямата читателска група в социалните мрежи – „Какво четеш“ – се развихри спор между маркетолози и критици. Същината му беше в това дали е важно редакторът на една книга да съобщава изрично професионалния си ангажимент към нея, когато пише ревю. Смислен спор, който в крайна сметка остана да виси във въздуха. Не за друго, а защото спорещите нямаха опора в реалносттите. Има един-двама редактори в България, които пишат активно ревюта, и един-двама критици, които пишат независимо. В такава ситуация всеки спор става личен, а не принципен.

Липсата на интерес от страна на читателите е в дъното на този недостиг на критично мислене. В култ отдавна е въздигнато не разумното, а емоционалното четене.

Когато книгата дрънне по струните на емоцията,

а наоколо е глуха тишина, нормално е да приемеш фалшивите тонове за музика. Читателите, развихрени във вакханалията на възродения видимо интерес към четенето и книгите, някак повярваха, че единственият критерий за качеството на литературата е личното им усещане за нея. Това е пагубно, особено в дългосрочен план. Не е толкова далеч времето, ако нещата продължат да се развиват така, когато издателствата ще подбират за издаване само книги, които да събуждат повърхностна емоционалност. Няма да затрудняват читателите с твърде много дълбочина, висок литературен език или непознати символи и метафори. Простичко, но въздействащо – страховитата формула на успеха, която води до сриване на литературния контекст като цяло.

В крайна сметка виновни са всички. Най-вече читателите, които би трябвало да търсят, да изискват, да жадуват качествени критерии, каквито могат да им дадат критиците.

Да четеш не е огромно достойнство. Да четеш критично е изкуство почти толкова, колкото да създадеш книга. А пазарът винаги ще се опита да уравновеси нещата.

В момента е криво, пазарът доминира, критериите изчезват, читателите се опияняват от факта, че са читатели и нищо повече.

Не мога да предложа изход, не е по силите на един човек да намери решение. Но се надявам този текст да постави началото на дълъг разговор по темата, в който решението да се избистри само.


От ЖЕНАТА ДНЕС