понеделник, 22 август 2016 г.

"ТЕСНИЯТ ПЪТ КЪМ ДАЛЕЧНИЯ СЕВЕР" - ИЗЯЩНА КНИГА, НО НЕ ШЕДЬОВЪР


СИЛВИЯ НЕДКОВА 

Когато нещо е обявено за шедьовър от председателя на журито на "Ман Букър", тръгваш към него със страхопочитание. Естествена реакция.

И аз така отворих "Тесният път към далечния Север" на Ричард Фланаган. Бях готова за шедьовър, за нещо изключително.



Да, безспорно е хубава книга, с изящен език и въздействаща тема. Но не е нито шедьовър, нито най-доброто възможно.

Достойнствата й са няколко - интересна структура, която не следва хронологията на събитията, а създава усещане за хаотично припомняне - така, както човек си припомня живота си на пресекулки, прескачайки от един миг в друг. Елегантно използване на изключително красиви хайку от класическата японска поезия в ключови моменти от повествованието. Сложни образи, добро проникване в дълбочина и изследване на мотивацията зад действията на героите. В това наистина Фланаган е много добър.

Изключително е и умението му да рисува картини - някои моменти в книгата са въздействащи точно защото описват визуална картина до последния детайл, много красиво и много подробно, максимално улеснявайки читателя.


И заедно с тези достойнства на книгата се натрапват куп недопустими за "шедьовър" проблеми.


Умозрителност - Фланаган ни разказва какво се случва в мозъците на хората, не го показва. Буквален е в психологическото проникновение, твърде подробно и детайлно вади мисловния процес, без да го метафоризира и без да остави на читателя свободата сам да стигне до откритие.

Свръхорнаментика в езика - толкова витиевати фрази на едно място, толкова много заврънтулки. Преднамереността, желанието да се украси простичкия разказ с арабески се усеща непрекъснато и дразни понякога.

Натрапчива образност - когато открие въздействащ визуален образ, Фланаган не спира да го използва. Например, в описанието на изпосталелите хора в лагера повтаря точно шест пъти за шест различни души как анусът им изпъквал между кокалестите им крака. Първият път е ок, втория - също. На третия път става ясно, че това не е някакъв специален символ, а просто емоционална дъвка. Открил го е като образ, разбрал е, че е нещо уникално и не се е посвенил да го повтаря, за да поддържа емоцията - нещо средно между отвращение и съжаление.

Фактологически грешки - когато пишеш хаотичен роман, дисциплината при проследяването на повествователните нишки и събитията в различните му части е задължителна! Първоначално в един силно въздействащ момент Фланаган разказва как тръбачът Джими Бигалоу умира след трети инсулт с тръбата в ръка, изсвирил за последно лагерната песен. (стр. 244). На финала същият този Джими Бигалоу умира на 94 години, хранейки птици, а тръбата е забравена в гардероба. (стр. 416). И двете картини са изключително силни, но се изключват взаимно. И това разбива усещането на парченца разочарование.

Същото е и с железопътната линия - не едно място се казва, че джунглата я поглъща недовършена, а на друго - че през нея минава влак, чийто локомотив се пази и днес.

Плоската любовна история вече е спомената от почти всеки, чел романа. Финалът й също е оплескан, според мен. Разместени са ключови моменти - разкритието, че Ейми е мъртва, идва в повествованието след откритието, че Ейми е оцеляла.

Не бих искала да давам спойлери повече, отколкото вече дадох, но има и още завръзки в книгата, които са прескочени, пренебрегнати и недовършени. Като истинската връзка между Дориго и Черничкия - важен елемент, който обаче потъва в нищото, разкъсан между началото и финала на романа.


В крайна сметка реших, че не искам да причислявам книгата към разочарованията си. Има безспорно уникални неща в нея. Просто трябва да се внимава с определението "шедьовър".

Няма коментари:

Публикуване на коментар