СИЛВИЯ НЕДКОВА
Днес за около час
прочетох мъничката книжка на един
обещаващ млад човек - „Последните
българи“, Делиян Маринов.
Тя е от „самиздатите“
- част от поредицата „Дракус“, обичайно
посветена на фентъзи и фантастика.
Доколкото разбрах от
самия писател, книгата е била отхвърлена
с категорично и грубо мнение от едно от
големите издателства. Било му е казано
в прав текст да не се занимава с писане.
Като имаме предвид, че
авторът е само на 23 години, подобно
отхвърляне може да се третира като
духовно престъпление. За съжаление,
ненаказуемо.
Казах на Делиян, че няма
да пиша за сборника му с разкази, защото
не мога да бъда изцяло положителна.
Промених мнението си.
Продължавам да смятам, че му е нужна
много работа, за да стане истински
писател. Но ще напиша няколко думи, за
да изкупя греха на оня анонимен редактор,
който се е опитал да го стъпче.
Сборникът „Последните
българи“ е опит да се експлоатира
емоцията, свързана с отмирането на
изконни български символи – селото,
фолклора, патриархалната традиция.
Темата е свръхпозната,
много използвана и преекспонирана.
А когато върху нея се
упражнява млад човек, който гледа на
тия неща през дистанцията единствено
на сантимента, а не на истинския спомен,
картинката съвсем се изкривява.
Все пак Делиян Маринов
е доловил нещо важно – истинската смърт
на старото ще дойде, когато новото
започне да плаче за него.
В този смисъл подобни
творби са неизбежни. И болезнено полезни.
Стилизацията на селото,
на старците, на традиционното е в
стандарта – възрастните хора са
страдалци, следващото поколение ги е
изоставило, светът им се разпада пред
очите ни.
Убедена съм, че никой
не си представя връщане назад, най-малко
самият автор. Той просто е доловил
агонията и е изкрещял по свой си начин.
Има проблясъци, много
интересни – като в разказа „Орисия“,
където въпреки баналната схема на
конфликта богати-бедни, има интересно
избухване – доведеният до ръба на
унижението старец разстрелва без жал
всички участници в една оргия, виновни
и невинни. Има интересно зрънце в този
разказ, макар и оставено да расте сред
неизскубани плевели. С малко повече
редакторска намеса, с малко повече
работа с автора, този усет към драматичното
може да бъде овладян и впрегнат.
Впечатляващ е и
есеистичният разказ „Самотата на
вятъра“. Хубава ритмика, премерен език,
неразпиляна емоция.
Най-доброто попадение
е в първия разказ - „Пастирът“. Не
толкова в историята, колкото в една
тънка психологическа хватка, която ще
ви доведе до изненадата на финала. Ето
на този усет за внезапното трябва да
наблегне Делиян Маринов.
Не искам да хваля излишно
сборника.
Не е велик, дори не е много добър. Но подсказва, че зад него има едно талантливо момче, което с много писане, много опит и много помощ от по-опитни от него може да открие гласа си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар