МЕКО КАЗАНО ЗА ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Преди две години на този ден си отиде Поетът.

Владетелят на римите, ритъма, чувството, топлината, свободата, човещината.

Всеки спомен за Валери Петров неизбежно е придружаван от негов стих. Но как да изберем едно от всички неща, които са ни топлили през годините? Поетът с очи на дете е самата Поезия. Тя не съществува в отделни негови стихове, нито в простичките рими и в ритъма, дето напомня на пулс. Тя е самото му присъствие, дори когато вече отсъства.

Валери Петров остана в детския смях по следобедните улици. В капките дъжд по прозореца в топла есен. Остана в изящната прах по театралните сцени като въплъщение на отговора „Да бъдеш“ след оня въпрос, който всички научихме от неговия превод.

Разпилян на спомени в хиляди сърца. Познат дори на тези, които минават покрай поезията и драмата със затворени очи. С лекия присмех на обичлив старец и с почудата на вечно дете – нашият Валери Петров. Нашият летящ човек. Нашият. Моят.

Никой друг български писател не е бил толкова по домашному разпознаваем, интимен и близък. Никой друг не е превръщал ежедневието в поетична мелодия така естествено, сякаш просто диша. Никой друг не е пълнил думите с толкова обич, че да има за всички, за абсолютно всички.

Поете, не искахме патосът да завладее думите за теб, защото ти беше отрицанието на патоса. Не сантиментален спомен, а отглас от твоята обич искаме да ти върнем. Тук си, нали? Ето така:

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.