събота, 10 септември 2016 г.

КОГАТО МАЙСТОРИ ЗАБЪРКАТ ТЮРЛЮ ГЮВЕЧ - "БЪЛГАРСКИ РОЗИ" НА ГЕОРГИ ТЕНЕВ

СИЛВИЯ НЕДКОВА


Какво се случва, когато се опитваш едновременно да задоволиш вкуса на масовата публика и да запазиш имиджа си на високоетичен писател с уклони към постмодерна естетика?


Случва се лоша литература.


Рядко съм толкова категорична за някоя книга, особено когато авторът й е безспорно интелигентен и опитен писател, който в никакъв случай не се упражнява за пръв път в областта на словото.

„Български рози“ се появи на пазара със заявката да разобличи сблъсъка между света на интелигенцията и бруталността на богатите и всесилните. Тази тематика съдържа в себе си идеята за хаос, но хаос се описва най-добре със строга дисциплина на повествованието.
Получило се е точно обратното.

Баналното разделяне на добри и лоши в зависимост от политическата ориентация се е случило насред 

словесен и структурен хаос, който е унищожил замисъла и го е превърнал в претенциозно нищо.


Трима главни герои – любовен триъгълник. Архитектката Дора, издателят Трейман, олигархът-политик Богданов. Дора е болна и объркана, Трейман е пред фалит, защото е твърде честен, а Богданов е зъл, защото е зъл.
Дора има дете от Богданов, но е омъжена за Трейман, който отглежда дъщерята Лия, обявена за негово дете.

Дотук – ясна формула, сапунен сюжет, нищо ново, привидно лесно за скелет на роман.


Да, ама явно над най-елементарния скелет може да бъде изградена мускулатура на невъзможно създание.
Започва се с неяснотите – Лия, дъщерята, е на 17. Но празнува дипломиране. Дора, жената, е на 46. На малко повече са и съпругът й, и Богданов. Да, ама Дора на двайсет е отишла при всесилния (на 21 години?) Богданов, за да спаси имота си. А после се е омъжила за Трейман, но някъде в своите 30 е родила Лия от Богданов. И не е ясно кой какво знае от тази драма. Само писателят има нещо в главата си и е някак убеден, че читателят ще го следва.

Лошото е, че тази семейна сага, напомняща сапунка, е вътъкът на всичко, което се случва – добрият е смазан от лошите, лошите са наказани от следващото поколение, обърканата майка изгаря – символично и буквално. 

Клише до клише в претенциозна каша от клишета.


Човек остава с усещането, че всички тези над 300 страници са създадени само, за да се прокарат политически изявления. Трейман обикаля Европа в опит да спаси бизнеса си, който е пред фалит, но основните мисли в главата му са как да избегне руски инвестиции. Богданов следи неотлъчно майката и дъщерята, снима ги с камери уж за тяхна защита, но всъщност ясно, че е лош, защото дърпа конците в изборните игри.

Дора като млада е жертва на измамници и корумпирани прокурори, спасява се от тях чрез Богданов, ражда чужда дъщеря на мъжа си, болна е от рак и ходи на психиатър, но най-голямата трагедия в живота й е репресията над баща й, който разказвал политически вицове.

Приятелите на дъщерята Лия са разглезени млади хора, пристрастени към дизайнерски наркотици и „снъф“ (любима идея явно на Тенев, защото заигравките с този вид филмчета са навсякъде из книгата, самоцелни и водещи доникъде). Но те се оказват новите отмъстители, които започват в края на романа шествие из Европа за въздаване на справедливост на ненаказани престъпници.

Мешавица от дати и години, 

хронологичната последователност е крайно недостоверна и объркваща – 


действието се развива от 23 май до август, но събитията в тия три месеца са разтеглени като в няколко години. Не заради интензивността на действието, а заради опита да се придаде мотивация на действията на героите. Резултатът е точно обратният.

За тези три месеца Дора си хваща любовник, Трейман негласно и внезапно напуска семейството, хваща си любовница, с която живее, пристигат съдия-изпълнители, изчезват съдия-изпълнителите. Появява се изведнъж възрастен съсед, който наблюдава къщата на Трейманови, която му е съседна вече 10 години. Този съсед първо е пенсионер-военен ветеран, после се оказва връстник на Дора, влюбен в нея, загубил краката си преди да завърши гимназия. Някъде в повествованието се мярка политикът Мартинов – разпознаваем образ от ДСБ, представител на партия „Демократи за България“ в книгата. Оказва се, че Мартинов също е или е бил в някакви мъжко-женски отношения с Дора, но така и не става ясно какви. 

Вметнати сцени без връзка с нищо друго. Психологически импресии, водещи наникъде. 


Изведени повествователни нишки, които свършват в нищото.


А накрая – самият трилър. Богданов е заловен, отвлечен, въпреки страховитата си охрана. Затворен е в мрачно помещение и... му отмъкват колана. Защото в него има диаманти. Спасява се.
Лия също е отвлечена, макар и с нейно съгласие. Оставена в гората, натъпкана с приспивателни. Спасява се.
Дора не е отвлечена. Опожарена е. В къщата, която изгаря. Поне така предполагаме.

В цялата тази сапунено-оперна каша авторът спуска чрез мислите на героите си манифести. 


За правилното и грешното, за доброто и лошото в бизнеса и политиката, за богатите и бедните. Тези разсъждения със статут на постулати са едновременно патетични и отвлечени, без пряка връзка с действието и почти без връзка с психологическата обосновка на действията.

Само си представете как олигархът, затворен в подземие, разсъждава върху това, което му се е случило, чрез отношението си към Ботев и Левски.

Или как архитектката, която умира, мисли върху тъгата в „композицията „Албатрос“ на Флийтуд Мак в новия електронен аранжимент на Юстус Кьонке и Фред Хаймерман“. Всъщност авторът мисли вместо нея в мига на смъртта й чрез формулата „тя няма да разбере“.

Тенев се е опитвал да натиска бутони, които пробвано работят върху специфичната му публика – има страх от руснаците, има измамни избори, има измъчвани кучета, има репресирани интелигенти преди 9 и след 10, има манипулирани медии, но и честни медии, докарани до фалит. Изобщо – темите, които се дъвчат ежедневно във Фейсбук, са достойно маркирани на ключови места в романа.

Стана ми обидно, че това е книга на всъщност фин и интелигентен човек, 


който безспорно има и талант, и визия за литературата. Експлоатирането по банален начин на безкрайно повтарящите се теми за прехода и постсоциалистическите времена не е на нивото на уменията му. 

Предпочитам да препрочета „Цитаделата“ на Тенев и да му напомня, че може да пише и така:

„- удържими от всичко,
неспираеми с нищо -
страхотни
и потни
от рикошета
по каменни друми -
те скачат,
подскачат,
убиват и стрелят по себе си:


думи!

Няма коментари:

Публикуване на коментар